Второто предимство, което гигантският ръст давал на динозаврите, е свързано с постоянния проблем на всички влечуги — регулирането на телесната температура. Колкото по-голямо е тялото, толкова по-дълго то запазва топлината си и толкова по-неподатливо е на краткотрайните температурни промени в обкръжаващата го среда. Тъй като растителната им храна била крайно бедна на хранителни вещества, тревопасните животни трябвало да я поглъщат в големи количества и да прекарват почти цялото си време в ядене. Ето защо слабата чувствителност към незначителните температурни изменения трябва да е била много ценна за тях.
С нуждите на терморегулацията може да се обясни и причудливата форма на тялото при някои видове. Например по гърба на стегозавъра са разположени шахматно два реда ромбовидни пластинки. Преди време се смяташе, че това е един вид броня. Но внимателното изучаване на костната повърхност показа, че приживе всяка пластинка е била покрита с кожа, снабдена с гъста мрежа от кръвоносни съдове. Много вероятно е стегозавърът да е регулирал телесната си температура по същия начин, както и днешните морски игуани. Обърнат странично към слънцето, той много бързо стоплял кръвта си, преминаваща през съдовете на пластинките; когато се обърнел с глава към слънцето, особено ако имало лек ветрец, пластинките се превръщали в отлични охлаждащи устойства.
По костите на някои от по-малките динозаври може да се съди за това, че когато е било необходимо, те са се движели много бързо. Следователно поне в дадени моменти температурата им е била доста висока. Не е изключено организмът на много от тях да е бил в състояние сам да изработва необходимата му топлина. Доколко обаче са умеели да поддържат телесната си температура постоянна в рамките на няколко градуса, е спорен въпрос. Всички съвременни ендотермични животни притежават някакъв термоизолационен слой, надкожен или подкожен — козина, мазнина, пера. Без него не би било възможно да се задоволят нуждите им от енергия. Но нито едно днешно влечуго няма такъв изолационен слой, а не разполагаме с никакви доказателства, че подобен слой са имали и древните динозаври.
Твърде вероятно е именно трудностите на терморегулацията да са довели до падането на диназавърската династия. Картината на тяхната гибел е ясно запечатана в скалите иа пустинните области в щата Монтана. Тук хоризонталните пластове — пясъчници и аргилити, образувани преди 60–70 млн. годики — са прорязани и издълбани от топящите се зимни снегове и яростни летни бури, така че днес представляват лабиринт от колони, хребети и клисури. На върха на слоестите ронещи се скали се виждат кафяви частици като ръждиви петна от капещ кран — това са рущащи се останки от вкаменени кости. Сред тях има и части от скелет на трицератопс — гигантски рогат динозавър. Приживе той е бил дълъг близо осем метра и е тежал около девет тона. Огромният му череп е бил увенчан с три рога — по един над двете очи и още един на носа. Вратът му е бил защитен от масивна костна „яка“, разположена на тила. Трицератопсът е бил вегетарианец — хрупал е листата на саговите палми, растящи из блатата. А мозъкът му е тежал близо килограм — един от най-големите измежду всички древни влечуги. Затова може да се предположи, че е бил не само огромно и силно, но и доста интелигентно животно — в сравнение с останалите живи същества по онова време. Но това не му помогнало да оцелее.
Непосредствено над пласта, където са открити най-късните останки от трицератопси, като черна линия преминава тънък въглищен пласт. Той може да се проследи в скалите из целия щат Монтана, през канадската граница, чак до провинцията Алберта. Това трябва да е следа от обширна, макар и просъществувала за кратко време блатиста гора. С нея свършва ерата на динозаврите. Под тази черта има изобилни останки не само от трицератопси, но и от поне десетина други видове динозоври. Над нея те липсват напълно.