Правени са безброй догадки за причините, довели до гибелта на динозаврите. Най-крайните хипотези предполагат някаква глобална катастрофа. Те лесно могат да бъдат отхвърлени, защото в края на краищата изчезнали само динозаврите, но не целият животински свят, дори не и всички влечуги. Според друга теория бозайниците, които тогава били в навечерието на своя разцвет, започнали да съперничат на динозаврите, да им отнемат храната и благодарение на по-високата си интелигентност успели да ги изместят и да ги унищожат. Вкаменелостите в Монтана обаче показват нагледно несъстоятелността на тази теория. Сред тях има не само гигантски кости, но и миниатюрни костици, които са почти незабележими с просто око. За щастие в тази област търсачът на вкаменелости има незаменим помощник — един вид мравки. Те издигат над гнездата си малки могилки, които покриват с внимателно подбрани късчета чакъл с точно определени размери. Ако ги разгледате внимателно, ще откриете, че някои от тях всъщност не са парченца камък, а миниатюрни конусовидни зъбчета. Те са принадлежали на едно неколкосантиметрово животинче, подобно на земеровка — един от най-ранните бозайници. По това време бозайниците вече са съществували от милиони години, но следи от по-големи видове в ерата на динозаврите не са открити. Възможно е, разбира се, такова малко животинче да е изяждало яйцата на гигантските гущери, но едва ли нанасяните поражения са били толкова значителни, че да доведат до изчезването дори на един вид динозаври, да не говорим пък за цялата им група. Трудно е да се повярва, че подобни животинки са отнемали храната на динозаврите или пък са успявали по някакъв начин да им навредят благодарение на по-развития си интелект.
Скалните пластове в Монтана дават материал за още една, по-убедителна теория. В пластовете непосредствено над черната разграничителна линия от каменни въглища са открити няколко отлично запазени вкаменени пъна. Трицератопсът и останалите динозаври по онова време са живели в гори от папрати и сагови палми. А тези пънове са от съвсем различно растение — иглолистното дърво секвоя. Днешната, а много вероятно и древната секвоя е предпочитала хладния климат. Присъствието й тук е само едно от многобройните доказателства за това, че преди около 63 милиона години, приблизително по времето, когато изчезнали динозаврите, климатът на Земята рязко се е променил. На нашата планета е станало значително по-студено.
Напълно възможно е именно това да е убило динозаврите. Наистина голямото тяло запазва топлината за по-дълго време, затова пък му трябва и по-голям срок, за да възстанови вече загубената топлина. Дори ако някои динозаври са били способни до известна степен да се самозагряват, няколко поредни студени нощи така биха охладили и най-големия динозавър, че възстановяването на температурата му би било невъзможно, А при ниски температури той не би имал достатъчно енергия да придвижва огромното си туловище и да пасе. Ето защо трайното застудяване, смяната на сезоните, суровите зими, каквито има днес в Монтана, спокойно са могли да причинят измирането на гигантските тревопасни. А заедно с тях са загинали и хищниците, на които те са служели за храна. Птерозаврите, зъзнещи по своите скали, трябва да са били засегнати още по-сериозно. Тази трагедия не се отнасяла до ихтиозаврите и плезиозаврите. По неизвестни причини тяхната родословна линия се била прекъснала милиони години преди това.
Има два начина да се избегне въздействието на студа. Оцелелите до днес видове влечуги използуват и двата. Първият изход е влечугото да се скрие в някоя скална цепнатина или пък да се зарови в земята, по-далеч от лютия мраз, и да заспи зимен сън, т. е. да изпадне в състояние на преустановена жизнена дейност. Но това е възможно само за животно с малки размери. За апатозааъра или тиранозавъра това било немислимо. Другият път води към водата. Тъй като тя запазва топлината много по-дълго време, отколкото въздухът, въздействието на внезапните температурни промени е силно смекчено, а последиците от едно продължително застудяване може да се избегнат, като животното мигрира в по-топли води. Този начин бил достъпен и за големи видове. Не случайно и трите основни групи влечуги — съвременници на динозаврите, които са доживели до наши дни — крокодилите, гущерите и костенурките — прилагат при нужда един от двата начина.