По-развитите видове змии убиват не чрез задушаване, а с отрова. Една група змии разполагат за тази цел със специални зъби, намиращи се в задната част на горната челюст. Отровните жлези са разположени точно над тях и отровата просто се стича надолу по една бразда върху зъба. След като захапят жертвата си, змиите от тази група започват дъвкателни движения и движат челюстта си странично, докато най-после отровните зъби се забият в тялото на жертвата.
Високоразвитите змии убиват с още по-усъвършенствувани методи. При тях отровните зъби са разположени отпред на горната челюст и имат вътрешен канал, по който се стича отровата. У кобрите, мамбите и морските змии отровните зъби са къси и неподвижни, но у пепелянките те са толкова дълги, че при затворена уста стоят прибрани назад, успоредно на небцето. Когато змията напада, тя разтваря широко уста, костта, за която са заловени отровните зъби, се завърта и зъбите се насочват надолу и напред, за да се забият в жертвата. Още щом проникнат в тялото й, отровата се впръсква в тъканите като серум от спринцовка.
Змиите са последната голяма група влечуги, появили се на Земята, а сред тях най-съвършени са кроталите. Към тях спадат гърмящите, змии, обитаващи Мексико и Югозападните Съединени щати. Те са пример за съвършенството, което са достигнали влечугите.
Както много други змии, а преди тях някои земноводни и риби, гърмящите змии осигуряват максимална сигурност на своите яйца, като ги задържат в тялото си. При тях присъщата за влечугите черупка е сведена до тънка ципа, така че докато се намират в яйцепровода, зародишите се хранят не само с жълтъка на яйцето, но чрез дифузия извличат хранителни вещества и от майчината кръв през притиснатите към тях стени на яйцепровода. Този процес по същество е аналогичен на храненето чрез плацентата при бозайниците.
А след като напълно оформените малки се появят на бял свят през клоаката на майката, тя не ги изоставя, а ревниво ги пази, като посреща всеки неканен гост с предупредително тракане на роговите си пръстени. При всяка смяна на кожата върху опашката й остава една такава видоизменена куха люспа, тъй че у една напълно развита гърмяща змия пръстените могат да достигнат до 20.
Гърмящата змия ловува предимно нощем, с помощта на уникално сетивно устройство, което е единствено по рода си в целия животински свят. Между ноздрите и очите й се намира двойка малки вдлъбнатинки, улавящи инфрачервените излъчвания, с други думи — топлината. Те са толкова чувствителни, че възприемат повишаване на температурата с три стотни градуса по Целзий. Нещо повече, те определят и посоката и с тяхна помощ змията открива с голяма точност къде се намира източникът на топлината. Така благодарение на своите вдлъбнатинки гърмящата змия може да долови присъствието на малък лалугер, притаен неподвижно на половин метър от нея, дори и в пълен мрак. Змията се плъзва почти безшумно към нея върху коремните си люспи и след като се приближи достатъчно, стрелва светкавично главата си напред със скорост три метра в секунда и през двата си огромни отровни зъби впръсква в тялото на жертвата доза смъртоносна отрова. Несъмнено гърмящата змия е един от най-изкусните убийци в животинския свят.
А тъй като тя, както и всички влечуги, получава енергия непосредствено от слънчевите лъчи, хранителните й нужди са незначителни. По едно хранене в месец й е напълно достатъчно. Гърмящата змия не е принудена непрекъснато да си търси храна, както топлокръвните бозайници — дори и онези, които живеят в пустинята. Тя няма нужда като бозайниците да се крие в дупки и процепи, изнемогваща от жега, докато нощната прохлада не и позволи да се покаже навън. Навита на пръстени сред камъните и кактусите на Мексиканската пустиня, тя е господар на своя свят и не се бои от нищо. Благодарение на своите непропускащи влага кожа и яйца влечугите били първите гръбначни, заселили се в пустинята. А в много кътчета на планетата те все още са нейни пълни господари.
8. Господарите на въздуха