По-късно, когато се появили и цели екземпляри, станало ясно, че човката не е твърда като на птица, както изглеждало от изсушената кожа, а кожеста и гъвкава, така че в крайна сметка приликата с птиците не била особено голяма. Но по-важна била козината. Наличието на косми или козина е отличителен белег на бозайниците, така както перата са белег на птиците. Затова учените дошли до заключението, че загадъчното животно трябва да принадлежи на същата обширна и разнородна съвкупност от живи същества, чиито представители са и полската мишка, и лъвът, и слонът, и човекът. Косматото облекло на бозайниците изолира тялото и спомага за поддържането на висока температура — следователно новооткритото животно било топлокръвно. Логично било то да притежава и третата отличителна черта на бозайниците, с която е свързано и наименованието на цялата група — млечната жлеза, от която бозаят малките.
Жителите на австралийската колония наричали чудноватото същество „водна къртица“, но учените имали нужда от име, което да звучи по-научно. Многобройните му причудливи черти давали богат материал за някое цветисто име и все пак то получило доста безличното наименование платипус, което на латински език значи просто плоскокрак. Скоро след това се появило възражение, че името е неподходящо, тъй като вече е било дадено на един вид бръмбар. Тогава животното било преименувано на птицечовка (Ornithorhynchus). Това име то носи и до днес. Но за повечето хора в английски говорещите страни то си остава платипус.
Птицечовката обитава реките на Източна Австралия. Тя плува бойко и енергично, кръстосва водата надлъж и нашир, като гребе с ципестите си предни лапи, а управлява със задните. Когато се гмурка, тя покрива ушите и очите си с малки кожни капачета, снабдени с мускули. Лишена от зрение под водата, тя търси по дъното пресноводни рачета, червеи и други дребни животинки с помощта на човката си, която е богато снабдена с нервни окончания и е много чувствителна. Освен че плува превъзходно, птицечовката умее настойчиво и усърдно да рови земята и да прокопава в речните брегове тунели, дълги до 18 метра. За тази цел тя прибира назад към дланта ципите на предните си лапи и оголва ноктите. В тунелите женската строи подземното си гнездо от трева и водорасли. Когато хората за първи път попаднали на такова гнездо, станал известен още един сензационен факт: птицечовката снася яйца.
Много европейски зоолози отказали да повярват на тази, според тях, безсмислица. Нито един бозайник не снася яйца. Дори и в гнездото на птицечовката да са били намерени яйца, те трябва да са снесени от друго животно. Описвали ги като почти сферични, горе-долу колкото топче за тенис на маса и с мека черупка, т. е. най-вероятно яйца на някое влечуго. Но местните жители упорито твърдели, че това са яйца на птицечовка. Биолозите ожесточено спорили по този въпрос почти цяло столетие, докато през 1884 г. най-после била застреляна една женска, която току-що снесла яйце. В тялото й било открито още едно, готово за снасяне. Сега вече не можело да има съмнение — открит бил бозайник, който снася яйца. Но с това изненадите не свършили. Оказало се, че когато след десет дни малките се излюпят, те не тръгват сами да си търсят храна, както е при всички влечуги. На корема си майката има специални жлези, подобни по устройство на потните жлези, с чиято помощ птицечовката, както повечето бозайници, охлажда тялото си при прегряване. Но секретът на тези уголемени жлези е гъст и богат на мазнини — това е мляко. То се процежда между космите на корема и малките го изсмукват от кичурчетата козина. Птицечовката няма сукални зърна, затова не може да се каже, че кърми децата си. Но това е все пак началото.
Другият основен белег на бозайниците — ендотермията, или топлокръвието — също не е напълно развит при птицечовката. Почти всички бозайници поддържат телесна температура между 36° С и 39° С. У птицечовката тя е едва 30° С и значително се колебае.
На Земята има още едно същество, което по подобен начин съчетава чертите на примитивен бозайник и влечуго. И неговата родина е Австралия. Това е ехидната. Нейното кръщаване повтаря историята с птицечовката. Отначало учените я нарекли ехидна, което означава бодлива, но твърде скоро открили, че това име вече е дадено на един вид риба. Затова я преименували на тахиглосус (на гръцки — с бърз език). Но отново първоначалното име си останало в употреба. Ехидната прилича на голям, сплеснат отстрани таралеж, въоръжен с бодли по гърба, прикрепени към кожухче от тъмна остра козина. Тя умее да се заравя в земята, като рови с четирите си лапи — толкова ловко и енергично, че дори и в твърда почва само за няколко минути тя просто потъва отвесно и оставя навън само гърба си, покрит с щит от извънредно остри бодли. Но ехидната не води подземен живот, за нея заравянето е преди всичко мярка за самозащита. През по-голямата част от времето си тя или спи в някое скрито местенце, или рови из храстите, търсейки мравки и термити. Когато открие мравуняк, ехидната го разравя с ноктите на предните си крака и облизва насекомите с дългия си език, който бързо се стрелка навън-навътре през миниатюрната уста на края на дългата, тясна муцунка.