Тази подобна на тръбичка муцунка, както и бодлите й — подобно на човката при птицечовката — са приспособления към специфичния за ехидната начин на живот. От гледна точка на еволюцията те са сравнително нови придобивки. По същество ехидната е много близка до птицечовката: тя също има козина, телесната й температура е много ниска, има само един заден отвор — клоака, снася яйца. Наистина тя се различава от птицечовката по една особеност при размножаването. Женската пази яйцата си не в гнездо, а в специална торбичка, която временно се образува на корема й. По разкази на очевидци, когато дойде моментът за снасяне, тя се извива и успява да снесе яйцата направо в торбичката на корема си — гимнастически номер, който трудно бихме могли да очакваме от такова добре закръглено създание. Черупките на яйцата са влажни и прилепват към космите в торбичката. Малките се излюпват след седем до десет дни. От кожата иа майчиния корем се отделя гъсто жълтеникаво мляко, което те облизват. Малките остават в торбичката около седем седмици. За това време те достигат десетина сантиметра дължина и започват да им растат бодли. За майката явно става доста неудобно да носи такива „пътници“. Във всеки случай тя ги измъква от торбата си и ги слага в леговището. Тя продължава да ги храни с мляко още няколко седмици, като ги избутва с муцунка под себе си и извива гръб, за да открие корема си, а малките протягат глави и засукват кичурчетата козина.
При влечугите единствената храна, която малкото получава от майката, е жълтъкът в яйцето. От съдържанието на тази малка жълта топчица то трябва да изгради организъм, достатъчно завършен и силен, за да му осигури независимост още със самото излюпване. Новоизлюпеното влечуго трябва само да си търси храна — почти във всички случаи същата, с каквато ще се храни до края на живота си. Птицечовката използува друг метод с много по-широки възможности. Яйцата й съдържат съвсем малко жълтък, но като осигурява на малките веднага след излюпването им изобилие от специална, лесносмилаема храна — млякото, тя им създава условия за много по-продължително развитие. Това е много важна промяна в отглеждането на потомството. Именно тя, в разни усъвършенствувани варианти, довела в крайна сметка до преуспяването на бозайниците на Земята.
Анатомичното устройство на ехидната и птицечовката несъмнено датира от дълбока древност, но науката не разполага със сигурни доказателства за това, на кои от изкопаемите влечуги те са преки потомци. Сведенията ни за много от предполагаемите кандидати се основават в значителна степен на зъбите. Като най-издръжливи, зъбите най-често се запазват във вид на вкаменелости, а те съдържат ценна информация за навиците на дадено животно, за начина му на хранене. Освен това устройството на зъбите е специфично за отделните видове и тяхното сходство е сигурно доказателство за генеалогична връзка. За нещастие обаче, когато птицечовката се приспособила към подводно хранене, а ехидната — към поглъщане на мравки, и двете загубили зъбите си. Няма съмнение, че техните преки предшественици са имали зъби, тъй като и днес у малките птице-човки скоро след раждането се появяват три малки зъбчета, които обаче бързо изчезват, а на тяхно място се образуват рогови пластинки. Сред откритите до днес вкаменелости също не намираме задоволителна информация за техните прадеди. На практика не разполагаме с никакъв материал, който да ни помогне да установим връзката между тези същества и която и да е група изкопаеми влечуги. Все пак шламе достатъчно основание да смятаме, че начините за размножаване, които използват днешните птицечовки и ехидни, са били създадени от някои групи влечуги в процеса на превръщането им в бозайници.
Но кои са били тези влечуги? Отличителните белези на днешните бозайници — космите, топлата кръв, млечните жлези не могат да се запазят при вкаменелостите, За наличието им можем да съдим само косвено. Както вече видяхме, някои динозаври, например стегозавърът, умеели много ефективно да усвояввт непосредствено слънчевата енергия. Но те не били първите, които използвали този метод. Една по-ранна група влечуги, пеликозаврите, притежавали същото умение. У един от тях — диметродона — от гръбнака стърчали дълги бодли, между които била опъната кожа. Тя явно е служила за „слънчева батерия“, така както огромните плочи по гърба на стегозавъра. Но най-интересно е това, че племето на пеликозаврите благоденствало и процъфтявало, а едновременно с това кожният гребен закъркявал и постепенно изчезнал. Трудно е да се повярва, че дори и при всеобщо затопляне на климата природата би допуснала някое животно да изгуби едно толкова ценно приспособление за терморегулация, освен ако не го замени с друго, по-съвършено. Затова се предполага, че пеликозаврите и техните потомци, терапсидите, са били до известна степен топлокръвни. На дължина терапсидите достигали едва около метър. Ендотермията, особено при животно с такива малки размери, изисква добра термоизолация. Ето защо не е изключено някои от тези животни да са били покрити с козина.