Така описаното устройство изглежда доста елементарно. Но това впечатление се разсейва, когато се види как действа на практика. В Гомактонските пещери на остров Калимантан живеят няколко милиона прилепи, спадащи към осем различни вида. Те са живеели тук от такива незапомнени времена, че в една от залите изпражненията им са образували огромна пирамида, висока 30 метра. За да видим прилепите, ние се изкачихме по нея. Повърхността й беше застлана с лъскав жив килим от хлебарки, които се хранеха с гуаното, а наоколо се носеше тежка миризма на амоняк. А под самия таван на пещерата в тесни хоризонтални ниши открихме гроздове от прилепи. Разтревожени от лъча на фенерите ни, някои от тях хвръкнаха и прелетяха покрай нас, докосвайки лицата ни с криле. Останалите въртяха глави с трескаво безпокойство, мъчейки се да ни видят с малките си черни очички. По-нататък се бяха скупчили хиляди и хиляди от тях, еднакви като класове в нива; по гъстите им редици като вятър пробягваше вълна от паника. В един миг те не издържаха на напрежението. Всички се спуснаха изведнъж като буен порой в панический си стремеж да избягат от тясната галерия в просторната зала зад нас, Докато слезем от купчината гуано, пещерата се бе превърнала във вихър от пърхащи прилепи. Възпирани от страха пред непривичната дневна светлина отвън, подгонваш от нашето присъствие отвътре, те кръжаха в неистов въртоп и изпълваха въздуха с пърхането на кожестите си криле. Едва долавяхме най-ниските честоти на писукането им, нещо като шум от Космоса, но като цяло дейността на техните сонари беше недостъпна за слуха ни. От топлината на безбройните им тела и без това горещият, спарен въздух в пещерата стана почти невъзможен за дишане. Отгоре ни валеше дъжд от изпражнения. Под свода на пещерата като виелица се въртяха панически в кръг не по-малко от неколкостотин хиляди прилепа. За да могат да летят с такава скорост, би трябвало всички да използват сонарите си. Но как така сигналите им не си пречеха, не се заглушаваха взаимно? И как успяваха прилепите да реагират така бързо, че да избегнат сблъскването? Едва в такива моменти човек осъзнава колко необятна е сложността на проблемите, с крито се справя летенето с помощта на ехолокация.
Когато в Гомантон се спусне мрак, прилепите напускат пещерите по свои: строго установени пътища, излитайки плътно един зад друг по пет-шест в редица, така че образуват безкрайна тъмна лента. Те излизат от входа на пещерата по хиляда в минута, истински поток от черни тела, който се спуска над гората и започва нощният си лов. А пирамидата от гуано в дъното на пещерата е свидетелство, че ловът им е успешен. Една съвсем проста сметка показва, че всяка нощ колонията прилепи унищожава по няколко тона комари и други дребни насекоми.
Някои насекоми са си изработили защитни приспособления срещу прилепите. Едни американски нощни пеперуди умеят да се настройват към честотата на сигналите им. Щом доловят приближаването на прилепа, те мигом кацат на земята. Други пък се спускат спираловидно надолу и за прилепите е трудно да ги преследват. Трети успяват да заглушат сигналите им или пък сами изпращат високочестотни сигнали, с които убеждават прилепите, че не стават за ядене, и ги карат да заобикалят отдалеч.
Не всички прилепи се хранят с насекоми. Някои от тях са открили чудесните вкусови качества на нектара и цветния прашец и са усъвършенствали техниката си на летене, така че да могат да пърхат над цветовете също като колибри и да смучат нектара от сърцевината им с дългия си тънък език. Появили са се дори растения, които за опрашването си разчитат изцяло не на насекомите, а именно на прилепите. Сред тях са например някои кактуси, които цъфтят само нощем. Цветовете им са големи, обагрени в бледи тонове, тъй като в тъмното ярките багри са без значение. Миризмата им обаче е силна и тежка, а венчелистчетата стърчат високо над бодилите, за да могат прилепите да ги посещават, без да наранят крилата си.
Най-големите прилепи на Земята, летящите лисици, се хранят само с плодове. Нарекли са ги така не само заради размерите им-някои достигат до метър и половина с разперени крила, но и заради ръждивокафявата им козина и лисичата муцунка. Те имат големи очи и много малки уши, а по носа им липсват каквито и дв било израстъци, така че явно не се ориентират с помощта на ехолокация. Дали това може да се приеме за доказателство, че имат различен произход от останалите насекомоядни прилепи, все още не е изяснено. Плодоядните прилепи живеят не в пещери, а в короните на дърветата — по няколко десетки хиляди наведнъж, увиснали на огромни черни гроздове. Те висят, загърнати в крилата си, и шумно се препират помежду си. От време на време някой от тях протяга крила и грижливо облизва гъвкавата им ципа, поддържайки я в безупречна чистота и отлично работно състояние. Ако денят е горещ, ще ги видите как си веят с полуразгънати крила — в такъв момент изглежда, че цялата колония пулсира. Всеки внезапен шум или разтърсване на дървото предизвиква буря от възмутени крясъци; стотици прилепи се вдигат наведнъж с шумно пляскане на крилата, но твърде скоро се успокояват и кацат отново. Вечер те отлитат на групички да търсят храна. Силуетът им значително се различава от този на птиците-липсва им стърчащата опашка, а полетът им е съвсем различен от пърхането на насекомоядните прилепи. Те размахват равномерно огромните си крила и прекосяват вечерното небе в дълги, целенасочени колони. В търсене на подходящи плодове прилепите могат да прелетят над 70 километра.