Една група китове са се специализирали в ядене на дребни ракообразни — т.нар. крил, който се носи из морските води на гъсти пасажи. Както на мравоядите не им трябват зъби, така те са излишни и за китовете, които се хранят с крил. Затова тези китове са изгубили зъбите си, а на тяхно място са се развили балени — рогови пластинки с ресни покрая, които висят на редове от небцето като плътни завеси. Навлязъл сред пасажа от крил, китът пълни устата си с вода, притваря челюсти, изтласква с език водата навън и поглъща прецедения крил. Обикновено китът застава в най-гъстата част на пасажа, а понякога събира разпръсналия се пасаж, като се гмурка отдолу: и започва да се издига спираловидно, изпускайки въздушни мехури. След като крилът се събере в центъра на образувалия се водовъртеж, китът се устремява нагоре с раззинати челюсти и го лапва наведнъж.
С такава храна беззъбите китове са достигнали огромните си размери. Най-големият от тях, синият кит, стига на дължина до 30 метра и тежи колкото 25 мъжки слона, взети заедно. Гигантските размери дават на кита значителни предимства. Колкото по-голямо е животното и колкото по-малко е съотношението между обем и обща повърхност на тялото, толкова по-лесно е да се поддържа висока телесна температура. Тази закономерност се е проявила някога при динозаврите, но техните размери са се ограничавали от механичната здравина на костите — ако надминели определена маса, крайниците им просто щели да се счупят. При китовете това няма голямо значение. Костите придават на тялото му устойчивост, но тежестта се поема преди всичко от водата, не от скелета. А и начинът им на живот, прекарван в спокойно плуване сред пасажите от крил, не изисква кой знае каква гъвкавост на тялото. Така беззъбите китове са се превърнали в най-огромните живи същества, които някога са живели на нашата планета — четири пъти по-тежки от най-големия известен досега динозавър.
По-различна е храната на зъбатите китове. Най-големият от тях, кашалотът, който се храни с калмари, е едва наполовината на синия кит. А по-малките му роднини — делфините, морските свини, косатките — ловят и риба, и главоноги и са изключително бързи плувци. Някои развиват скорост над 40 километра в час.
При такава скорост умелата навигация е от първостепенно значение. Рибите се ориентират с помощта на страничната си линия, но прадедите на бозайниците изгубили това приспособление в дълбока древност. Вместо него у зъбатите китове са е развила ехолокационна система — сонарът, използван от земеровките и усъвършенствуван от прилепите. Делфините издават ултразвук с ларинкса си, а вероятно и с един специален орган в предната част на главата, т. нар, мазна възглавница. Те използват звук с честота от порядъка на 200 хиляди трептения в секунда, т. е. почти същата, както и прилепите. С негова помощ те не само откриват препятствията по пътя си, но могат и по характера на отразения звук да определят вида на съответния предмет. Това лесно може да се демонстрира, тъй като делфините се чувстват отлично в океанариумите и се поддават на дресировка. Делфин със завързани очи лесно намира във водата плаващи пояси с определена форма, бързо ги нанизва на муцуната си и тържествено ги носи на дресьора си, за да получи полагащата му се награда.
Освен ултразвуци делфините издават и множество други звукове, смятани от някои специалисти за някакъв особен делфински език. Според тях, ако човекът беше достатъчно умен, той би ги разбрал и дори би могъл да разговаря с делфините и да обменя с тях сложни съобщения. Досега са установени 20 различни звукови сигнала, издавани от делфините. Едни от тях помагат на стадото, плуващо с голяма скорост, да не се разпръсне. Други приличат на предупредителни сигнали, а трети явно служат като знак за самоличност — с тяхна помощ животните се разпознават от разстояние. Но все още никой не е успял да докаже, че делфините могат да комбинират тези звукове поне в някакво подобие на изречение от две думи — а именно това са наченките на истинската реч. Шимпанзетата умеят това. Но делфините, поне доколкото ни е известно до момента — не.
Могъщите китове също имат глас. Гърбачите, едни от беззъбите китове, всяка пролет се събират край Хавайските острови, където раждат малките си и се чифтосват. При това някои от тях пеят. Песента им се състои от скимтене, ръмжене, пронизително квичене и проточено глухо боботене в определена последователност. Китовите концерти, величествени и възторжени, продължават с часове. Песните им се състоят от определени устойчиви поредици от звукове, т. нар. теми. Всяка тема може да се повтаря произволен брой пъти, но последователността на темите не се променя през целия сезон. Обикновено една песен трае по десетина минути, но са били записвани и песни от по половин час. А китовете са в състояние да пеят буквално без почивка повече от 24 часа. Всеки кит си има своя песен, но е съставена от теми, общи за цялото хавайско стадо.