Дъглас Адамс
Животът, Вселената и всичко останало
Глава I
Рано сутрин редовно се разнасяше ужасеният вик на Артър Дент, който се събуждаше и внезапно се опомняше къде се намира.
Не че пещерата беше студена, не че беше влажна и смърдеше. Просто тя се намираше насред Айлингтън и превоз не се очакваше в близките два милиона години.
Времето е така да се каже най-лошото място, където човек може да се загуби, както Артър Дент би потвърдил, тъй като се бе залутал безнадеждно както в него, така и в пространството. Загубването в пространството поне не те оставя да скучаеш.
Той акостира на Земята в праисторическата епоха в резултат от сложна поредица събития, включваща това, че го вбесиха, а след това и обидиха на такива идиотски места от Галактиката, каквито не бе и сънувал, че могат да съществуват, и въпреки, че животът сега бе много, много, много спокоен, него все още го тресеше.
Не бяха го вбесявали от пет години насам.
Откакто почти не беше мяркал жива душа, след като се разделиха с Форд Префект преди четири години, не го бяха и обиждали през цялото това време.
Освен само веднъж.
Случи се една пролетна вечер около две години по-рано.
Тъкмо се връщаше в пещерата си малко след здрачаване, когато забеляза внушителното проблясване на светлини през облаците. Обърна се и се загледа с надежда. Спасение. Избавление. Невъзможната мечта на всеки корабокрушенец — кораб.
И докато гледаше, докато се беше вторачил с изумление и възторг в небето, един дълъг сребрист кораб се спускаше в топлия вечерен въздух бавно и безшумно, разгъвайки дългите си крака плавно в технологична балетна стъпка.
Корабът се приземи леко и малкото шум, който издаде, замря, като че ли приспан от вечерното спокойствие.
Показа се стълба.
От кораба заструи светлина.
В люка се появи силуетът на висока фигура. Тя слезе по стълбата и застана пред Артър.
— Ти си смотаняк, Дент — простичко каза фигурата. Тя беше извънземна, много извънземна. Беше странно извънземно висока, със странна извънземно сплескана глава, странни цепнати малки извънземни очи, екстравагантно нагънати златни мантии с подчертано извънземен фасон на яката и бледа сиво-зелена извънземна кожа, лъщяща с онзи гланциран блясък, който повечето сиво-зелени лица могат да придобият само след дълги упражнения и с цената на много скъп сапун.
Артър гледаше замаяно фигурата.
Тя го наблюдаваше равнодушно.
Трепетът и надеждата, които Артър изпита първоначално, бяха тутакси изместени от удивление. В този момент най-разнообразни мисли се бореха в главата му за контрол над гласните струни.
— Хъъ? — успя да произнесе той.
— …Бъхъъъъ… — добави после.
— Рърауакой? — каза най-накрая и изпадна в яростно мълчание. Изпитваше последиците от това, че доколкото си спомняше, не беше разменил и една дума с някого.
Извънземното направи гримаса и погледна за справка в нещо като бележник, който държеше в тънките си вретеновидни извънземни ръце.
— Артър Дент? — попита то.
Артър безпомощно кимна с глава.
— Артър Филип Дент? — излая извънземното.
— …Ъъъъдаъъъъ… — потвърди Артър.
— Ти си смотаняк — повтори извънземното. — Абсолютен гъз.
— Ъъ…
Съществото кимна на себе си, отметна нещо по странен извънземен начин в бележника и се обърна рязко към кораба.
— Ъъ — извика отчаяно Артър — Ъъ…
— Не ми пробутвай тия — изквича извънземното. То се изкачи по стълбата, мина през люка и изчезна в кораба си. Корабът се затвори и започна да издава ниски боботещи звуци.
— Ъъ, хей! — изкрещя Артър и се затича безпомощно към него. — Чакай малко! — викаше той — Какво е това? Какво? Чакай малко!
Корабът се издигна сякаш изхлузваше тежестта си като наметка върху земята и за малко се задържа колебливо във въздуха. Той се понесе странно към вечерното небе. Премина през облаците, осветявайки ги за кратко време и после изчезна, оставяйки Артър самичък сред необятните простори да танцува безпомощно миниатюрен малък танц.
— Какво? — пищеше той — Какво? Какво? Хей, какво? Върни се и ми кажи!
Той скачаше и танцуваше докато краката му се разтрепериха и крещеше докато дробовете му засвириха. Нямаше отговор от никого. Нямаше кой да го чуе или да го заговори.
Извънземният кораб навлизаше вече с грохот в горните слоеве на атмосферата, по своя път към ужасяващата пустота, която разделя твърде малкото неща във Вселената.
Неговият обитател, извънземният със скъпия тен, се отпусна в единичното си кресло. Неговото име бе Уоубегър Безкрайно Удължения. Той беше човек с цел в живота. Не много добра цел, както той пръв би се съгласил, но все пак някаква цел и все пак го държеше в движение.