— Събуди ме за втората част.
Компютърът избипка.
— Приятни сънища.
Корабът продължи да лети в нощта.
В това време на Земята започна да вали като из ведро, а Артър Дент седеше в своята пещера и прекарваше една от най-скапаните вечери в целия си живот. Той мислеше за нещата, които можеше да каже на извънземния и биеше мухите, които също имаха скапана вечер.
На следващия ден Артър си направи торбичка от заешка кожа, понеже си помисли, че ще е добре да може да си държи разни неща в нея.
Глава II
Две години по-късно, една сладка и благоуханна сутрин, Артър се измъкна от пещерата, която наричаше дом, докато й измислеше по-подходящо име или си намереше по-хубава бърлога.
Въпреки че гърлото му отново беше пресипнало от ужасения вик рано сутринта, той внезапно се почувства в страхотно добро настроение. Уви се в разнищения си халат и се усмихна на ясната сутрин.
Въздухът бе чист и ароматен, вятърът пробягваше леко във високата трева около пещерата, птиците чуруликаха, пеперудите красиво пърхаха наоколо и цялата природа сякаш тайно бе решила да бъде възможно най-прелестна.
Все пак, не само пасторалната идилия караше Артър да се чувства в толкова приповдигнато настроение. Току-що му беше дошла прекрасна идея, как да се справи с ужасно самотната си изолация, кошмарите, непрекъснатите провали в градинарството, острата безбъдещност и пустота на живота си в праисторическата епоха на Земята — а именно да полудее.
Той се усмихна отново и си гризна от заешкия крак, останал от вечерята. Подъвка щастливо известно време и реши да обяви формално решението си.
Артър се изправи и погледна света право в полята и хълмовете. За да придаде тежест на думите си, мушна заешкия кокал в косата си. Разпери широко ръце.
— Аз ще полудея! — обяви той.
— Добра идея. — каза Форд Префект, слизайки от скалата, където беше седял.
Мозъкът на Артър се преобърна. Челюстите му се задвижиха нагоре-надолу.
— Бях полудял за известно време. — продължи Форд — Не ми донесе нищо добро.
Очите на Артър заприличаха на колела от каруца.
— Виж — каза му Форд.
— Къде беше изчезнал? — прекъсна го Артър, след като главата му свърши разгрявката.
— Наоколо — отговори Форд. — Наоколо и около. — По собствената си тънка преценка той се ухили вбесяващо. — Просто освободих съзнанието си от всякакви грижи и предположих, че ако светът има остра нужда от мен, ще ме повика обратно. Както стана.
Той извади Суб-Ета-Сенс-О-Матика от вече ужасно кърпената си и разпарцаливена кожена чанта.
— Поне — продължи той, — така си мисля. Това нещо е преувеличило малко — Той го разклати. — Ако беше фалшива тревога щях да полудея — каза Форд — отново.
Артър поклати глава и седна. Погледна нагоре.
— Мислех, че си умрял — каза простичко той.
— Аз също, за известно време — отвърна Форд, — а после няколко седмици смятах, че съм лимон. През това време се забавлявах, като скачах в един джин с тоник и изскачах обратно.
Артър прочисти гърлото си и после го направи пак.
— Къде — попита той — си?
— Намерил джин с тоник? — довърши Форд досетливо. — Намерих малко езеро, което си мислеше, че е джин с тоник и скачах в него, а после изскачах. Поне си мисля, че то си мислеше, че е джин с тоник.
— Може — добави той с усмивка, която би накарала човек със здрав разсъдък да се втурне да катери дърветата — да съм си го въобразявал.
Той зачака Артър да реагира, но Артър не беше вчерашен.
— Давай нататък — каза той равнодушно.
— Виж сега, мисълта ми е — продължи Форд, — че няма смисъл да откачаш от зор, като се опитваш да не откачиш. Със същия успех би могъл да зарежеш тая работа и да запазиш разсъдъка си за по-късно.
— И това си ти отново в нормално състояние, така ли? — попита Артър. — Питам просто за информация.
— Аз заминах за Африка — каза Форд.
— Да?
— Да.
— Как беше?
— И това ли е твоята пещера? — попита Форд.
— Ъ, да — каза Артър. Чувстваше се много особено. След близо четири години пълно усамотение беше толкова радостен и доволен да види Форд, че малко му оставаше да заплаче. От друга страна, Форд можеше да вбеси човек почти веднага.
— Прекрасно — каза Форд за пещерата на Артър. — Сигурно я мразиш.
Артър не си направи труда да отговори.
— Африка беше много интересна — продължи Форд. — Там се държах доста особено.
Той се загледа замислено в далечината.
— Уплътнявах си времето като се отнасях жестоко с животните — поясни той безгрижно. — Но само — добави после — като хоби.
— О, да — каза Артър уморено.