– Помисли! Аврора знае, че някой се опитва да ѝ навреди. Въпреки това рискува да отиде на тайна среща. Вероятно се е надявала, че ще разбере или види нещо много важно.
– Но как са я подмамили? Тя не говори никой от познатите езици. Как убиецът се е свързал с нея.
– Именно! – Климент щракна с пръсти. – Предполагам, че се е случило следното: По някакъв начин Аврора е получила карта с мястото, където трябва да отиде. Било е нещо просто и ясно, така че да може да го намери лесно. Както и сам се убеди, дори близо до двореца има достатъчно подходящи места, където да устроиш засада.
Корсис кимна.
– Това е бил пергаментът, който си видял да гледа и който е унищожила. Бил е подписан със знака на Юпитер – единственото нещо, от което сме сигурни, че се интересува момичето. Ако си спомняш, Аврора е повтаряла думата, когато се е опитвала да влезе при Гостун. Явно е решила, че рискът си струва. Взела е предпазни мерки, като се е въоръжила.
Корсис замислено кимна. Явно бе станало така, както казваше господарят му. Затова убийците не успяха да изненадат момичето.
Писарят остави Симеон да обсъжда с помощниците му как могат да разберат кой е бил закачуленият човек в храстите и забърза към двореца. Може би убиецът също като Аврора търси нещо и сега е моментът да го вземе? Климент се прокле за глупостта си. Ако не се бе правил на важен пред чигата, карайки го да тича след него до дома му, тази мисъл може би щеше да му хрумне и по-рано. Нищо чудно убиецът да го бе изпреварил.
Нищо в стаята на момичето не подсказваше, че тя е била претърсвана. Стаята бе чиста, подредена и скромно обзаведена. Леглото под прозореца бе застлано с тънка кожена покривка без орнаменти, до него имаше дървена кофа, по куките на стената висяха обикновено наметало и кожен панталон. На масата стоеше празна кана за вино, оловна чаша и няколко нащърбени чинии.
Климент вдигна капака на сандъка в ъгъла, но единственото нещо, което откри в него, бе жълтата кожена кутия, в която Аврора бе донесла зловещия си товар.
Писарят я занесе до масата и дълго я разглежда, но не откри нищо интересно. Кутията бе почти като куб, изработена от дебела свинска кожа, боядисана в жълто. Вътрешните страни миришеха на гнилоч, на няколко места имаше тъмни петна, които писарят предположи, че са следи от кръв.
Климент вдигна кутията срещу светлината, завъртя я от всички страни, но не видя нищо интересно. Внимателно опипа всичките ѝ страни, нагря ги на пламъка на свещ, опита се да пъхне ножа си в някой от ъглите, но резултатът бе същият. Накрая върна кутията на мястото ѝ. Напразно се беше надявал, че поне тя ще му подскаже нещо или ще намери в нея връзка със символа на Юпитер – Анищар.
Легна на леглото, загледа се в дървения таван и остави мислите му да се реят из стаята.
Трябваше да подхване нещата от друга страна. Трудно щеше да разбере кое е момичето и от къде идва, но очевидно в Плиска имаше някой, който се страхуваше от него. Някой, който знаеше коя е Аврора и защо е в Плиска. И се опита да я убие, преди да е проговорила.
Писарят остана загледан в нащърбения таван и дълго обмисля възможните варианти и хипотези. Накрая скочи на крака, грабна жълтата кутия и без да се обръща напусна стаята. Бе решил какво да прави.
Въпреки чистките, малко неща се бяха променили във "Вълшебната подкова". Подът бе все така мръсен, стените обвити в сенки, из въздуха се носеше миризма на вкиснато. Около масите бяха насядали съмнителни типове, които си шепнеха, кръчмарят зад тезгяха беше нов, но и той гледаше подозрително всеки новодошъл. На масата в дъното, където навремето бе седял Лаца Паяка се бе разположил друг човек. Той бе висок, с едър кокал, гладко обръсната глава и жестоки дръпнати очи. По издуващите се жили на врата му бяха татуирани знаци, които трудно се различаваха под костената му огърлица. Мъжът бе облечен с проста кожена дреха, на пояса му висеше меч. Много по-заплашително изглеждаше железният боздуган с остри шипове, поставен на масата пред него.
Климент бутна дървената врата и с широки крачки влезе в помещението. Този път не правеше опити да скрие истинската си самоличност, нито меча и камата си, закачени на бойния му колан.
Писарят спря в средата на помещението, примижа докато очите му свикнат с тъмнината и бавно се огледа. Забеляза великана, седнал на мястото на Лаца, кимна с глава сякаш на себе си, прекоси стаята и без да обръща внимание на внезапно настаналата тишина се настани срещу него.
– Ти си Аспар, нали? – попита той и постави меча си на масата. – Симеон ми каза, че засега няма в какво да те обвини. Което може би е комплимент.
Бандитът погледна недоверчиво писаря, след което се разсмя: