– Не може ли Невестулката да отиде, а аз да остана при момичето? – с надежда в гласа попита младежът.
– Корсис! Само ти знаеш къде точно е станало нападението. Невестулката може да се обърка и да пропуснем нещо важно. Искам да поговоря с Аврора, след което ще те потърся и заедно ще огледаме мястото – писарят сложи ръка на рамото на помощника си. – Не се сърди, но така трябва да направим.
– Добре де, добре! – отговори Корсис, закопча бойния си колан и спря пред вратата. – Само не се бави много. Няма да има какво толкова да правя там.
Климент се загледа в гърба на отдалечаващия се помощник. Какво ставаше в младежа? Дали само обещанието, което бе дал на Еспор да работят заедно, го бе ядосало или имаше и нещо друго? Писарят си припомни колко пламенно Корсис бе описвал действията на момичето, как бе искал да остане при него, вместо да търси нови заподозрени, усмихна се, завъртя глава и тръгна към стаята.
Аврора седеше пред масата, с интерес оглеждаше недовършените документи и нежно галеше с ръка един от изписаните свитъци. Бе сплела косата си на плитка, която се виеше по гърба ѝ като змия, ясните ѝ сини очи искряха, устните ѝ бяха извити в усмивка.
Момичето не се стресна от появата на писаря, само гъстите му вежди се повдигнаха в знак на учудване. Аврора заговори на непонятния си език, жестикулирайки с ръце, като сочеше през прозореца и дори повдигна края на туниката и долната си риза. От страни, нежната и златиста кожа бе загрозена от дълго мораво – синьо петно, мястото където я бе ударил последният от убийците.
Писарят кимна с глава, сложи ръката си на рамото на Аврора и я натисна обратно на стола. След това се настани срещу нея, вдигна двете си ръце като знак, че иска да запази тишина и когато момичето го разбра, заби пръст в гърдите си и каза:
– Климент! Климент!
Момичето закима с глава, след което посочи първо писаря, след това себе си и каза:
– Климент. Ава!
"Нима е толкова просто?" – помисли си писарят и изгледа с нов интерес непознатата. Как можеше да бъде толкова глупав? Трябваше още от самото начало да се заеме по-сериозно с Аврора. Бяха се срещнали само веднъж, което съвсем не беше достатъчно. Може би все пак щеше да разбере нещо?
Обърна се към вратата и извика на Невестулката да донесе жълтата кутия. При вида ѝ Аврора скочи и започна бързо да говори, сочейки ту кутията, ту отново навън през прозореца. Писарят не успя да разбере нищо от несвързаната ѝ реч, а единствената дума, която му се стори, че разпознава, бе "Gubilar". Славяните наричаха така Дявола, но какво общо имаше той с цялата история, не ставаше ясно.
Накрая, отчаяна, че не я разбират, Аврора седна на стола и преди Климент да успее да я спре, натопи перото в мастилницата и надраска на един от празните пергаменти руната
– Анищар?! Какво общо има Юпитер с цялата история, момиче?
– Анищар! Анищар! – закима бързо Аврора и го заля с нов поток от неразбираеми звуци.
– Чакай! Чакай! – писарят седна срещу момичето, хвана ръцете му в своите и почака докато се успокои. След което посочи жълтата кутия и попита? – Анищар? Gubilar?
Момичето поклати глава, за да потвърди, че разбира и бавно каза:
– Gubilar, Lup, Peretouri, Killiggans – и се посочи с пръст.
– Какво? Какво трябва да значи това? Дяволът какво? Нещо ти е направил?
Момичето нетърпеливо махна с главата и отново повтори думите.
– Нищо не разбирам! – писарят разочаровано поклати глава – Какво се опитваш да ми кажеш, момиче?
Аврора скочи отново на крака, посочи кутията, после прозореца и отново, и отново заповтаря неразбираемите си думи.
Не постигнаха нищо повече. Климент прекара почти час в стаята, но напразно. Накрая извика Невестулката, нареди му да донесе храна, а след това да не се откъсва от момичето и тръгна да търси Корсис. По целия път си повтаряше думите, които Аврора му бе казала. Сигурен беше, че някъде вече е чувал нещо подобно, но макар отговорът да бе на върха на езика му, не искаше и не искаше да се появи.
Лесно намери мястото, което беше описал помощникът му. Завари младежа намусен да седи върху ръба на кладенеца, в очакване на господаря си. Корсис не бе открил нищо, което да им помогне, освен обикновен нож и парче колан, които посочи на писаря, но за сметка на това го засипа с въпроси. Младежът искаше да знае какво ще стане сега с момичето, трябва ли да ѝ донесе нови дрехи и най-вече колко дълго ще остане при тях. Младежът бе силно притеснен, че след като пристигне, Борис ще поиска да му предадат Аврора.