Писарят не бързаше да намери презвитера. Сигурно Дориян бе зает да преподава на питомците си или се молеше. След вихъра от мисли и изводи, които го връхлетяха преди малко, мястото му действаше успокояващо.
Климент бавно се разходи между закачените мишени, огледа струпаните в единия край дървени мечове, усмихна се като видя колко малки са някои от щитовете и лъковете, с които тренираше децата си Дориян. Мина през оборите, замислено потупа по носа преживяща крава, не посмя да приближи завързната с въже коза. Почувства как спокойствието на мястото го изпълва и постепенно бушуващите му мисли се успокоиха Нещо привлече вниманието му. Зад една от купчините с нарязани дърва, бе мушната виолетова перелина с качулка.
На кой ли беше? И защо се намираше между дърветата? Някъде вече беше виждал дрехата. Носеше я Лема, която го закачаше при предишните му посещения. Писарят завъртя качулката в ръцете си. Какво значеше това? Защо момичето бе захвърлило перелината си?
Презвитерът може би щеше да му отговори на този въпрос. Както и да му каже какво се бе случило с двете изчезнали момчета. Как се казваха? Климент напрегна паметта си – Бан и Хрис. Писарят се завъртя на пети и с широки крачки тръгна към къщата в дъното на двора. Трябваше сериозно да си поговори със свещеника.
За негово разочарование не можа да намери Дориян. Брат Марк го осведоми, че презвитерът се моли и не може да бъде обезпокояван. Монахът не знаеше нищо за изчезналите момчета и Лема.
– Сигурно са избягали. Случва се често. Момичето е тук някъде. Видях я вчера вечерта.
Писарят не остана доволен от отговорите и поиска да види стаите, където бяха живели Бан и Хрис. Може би там щеше да намери нещо, което да му подскаже къде да ги търси. Монахът се усмихна, опитвайки се да прикрие досадата си и махна с ръка да го последва.
Минаха през просторна столова с дълга, очукана маса. По рафтовете около нея бяха подредени паници и купи, на стените висяха тигани, тенджери и връзки с подправки.
– Задоволяваме се с каквото успеем да намерим – обясни монахът и поведе госта си към горния етаж. – Това – Марк посочи лявата врата в началото на дълъг коридор, от където се понесоха викове и глъчка, е спалнята на момчетата. Точно срещу тях е тази на момичетата. В дъното са килерите, две стаи за обучение, под тях са кухните и складовете. В мазето има още една стая за учене. Там не се допуска всеки, а само тези, които показват определени заложби в някоя област. Дориян лично ги обучава. Много малко деца успяват да стигнат до този клас. Смята се за един вид привилегия. Бан и Хрис бяха в групата му. Жалко, че избягаха. Наистина е полезно за децата, макар че някои от тях да решават, че са нещо повече от останалите и това понякога създава проблеми. От друга страна така си личи кой от какво тесто е замесен. Както казва Дориян – "Няма по-добър начин да разбереш какъв е човек, като го отлъчиш от останалите." – без да спира да бърбори, монахът отвори вратата на момчешката спалня и се опита да надвика шума. – Тишина! Всички по леглата! Имаме гости!
Момчетата погледнаха за миг новодошлите, след което отново се впуснаха в игрите си.
– Опитваме се да ги възпитаваме в послушание, но на техните години е много трудно да седят мирни – въздъхна Марк и поведе Климент. – Внимавайте къде стъпвате.
Писарят кимна с глава.
– Леглата на Бан и Хрис бяха ей там, в левия ъгъл – посочи монахът. – Но се съмнявам, че ще намериш нещо интересно. Тук всички сме бедни като църковни мишки. За сметка на това поддържаме чистота. Одеалата се сменят и перат на всеки две седмици, сламениците се изнасят поне веднъж на десет дни и се опушват срещу паразити. Всяко лято боядисваме стените с вар.
Климент кимна и прекоси помещението с широка крачка. Прескочи захвърлените на пода стари обувки и дрехи, отмести се, за да пропусне няколко гонещи се с викове момчета и накрая стигна до леглата на Бан и Хрис.
Легла бе твърде силно казано. На пода върху няколко дъски бяха хвърлени два стари сламеника, покрити с парче захабен плат. До стената, свити на топка, се гушеха сиви, многократно кърпени одеала. Възглавници нямаше.
– Чудя се, как още не са им отмъкнали завивките – брат Марк бе последвал писаря. – Сигурно ги е страх. Бан и Хрис не се даваха лесно. Но и това ще стане след някой друг ден, когато окончателно се убедят, че са избягали и повече няма да се върнат. Толкова много усилия, хвърлени напразно...