Климент се облегна назад на стола и загледа двамата войници. Трудно бе открил Кормес и Виталии. Наложи му се да обикаля един по един всички градски гарнизони, да разпитва чигатите и войниците, докато попадне на тези двамата. Писарят внимателно изгледа събеседниците си. Имаше чувството, че крият нещо от него. Но защо биха го лъгали за смъртта на две сирачета? От друга страна Кормес носеше златна гривна, а Виталии имаше ново наметало. Дали пък не бяха от хората на Батой, измъкнали се между капките? Климент поклати глава. Всички, свързани с предателя Винех, бяха издирени и заловени. Тук се криеше нещо друго.
Още щом видя торбичката с топчетата, писарят разбра, че с Бан и Хрис се е случило нещо лошо. Никое момче не би изоставило такова съкровище като кокалените си топчета. Това можеше да значи само едно – момчетата не са избягали. Климент не можеше да си представи какво би могло да стане с двамата братя. Те изглеждаха достатъчно оправни и обиграни. Може би бяха попаднали под копитата на някой бясно препускащ кон? Или някоя от паянтовите сгради във Външния град се бе срутила върху тях и ги бе затрупала? Войниците срещу него трябваше да му дадат отговори на тези въпроси.
– Просто си лежаха в една от уличките – Кормес вдигна ръка да се почеше по главата и гривната му проблесна. – Все едно са заспали. Но не бяха.
– Гадна работа! – добави и Виталии. – Но такива работи се случват постоянно в Плиска.
– От какво бяха умрели? – Климент не сваляше поглед от двамата мъже.
Войниците се спогледаха преди да отговорят.
– Вероятно са замръзнали – вдигна накрая рамене към тавана Кормес и се върна към яхнията си. – Поне видимо не личаха следи от насилие.
– Замръзнали? В края на април? Времето е доста топло, ако не сте забелязали!
– Обвинявате ли ни в нещо? – Виталии се наведе напред през масата и побутна в страни чашата си с бира. – Какво можехме да направим? Това бяха просто две безпризорни момчета. Никой няма да забележи липсата им. Бяха умрели, нямаше следи от насилие.
Писарят усети как лицето му се налива с кръв. Вътре в него се надигна гореща вълна, която заля цялото му тяло, ръцете му се свиха в юмруци, краката му се напрегнаха. Искаше да удари мъжа срещу себе си. Как можеше да е толкова бездушен! Все пак ставаше въпрос за две умрели деца!
Климент стисна зъби и се опита да се успокои. Гневът нямаше да му помогне. А тези двамата, колкото и цинично да говореха, всъщност бяха прави. Никой не се интересуваше какво бе станало с Бан и Хрис. Както многократно вече му бяха казали, такива неща се случваха постоянно.
И въпреки това, писарят нямаше да остави нещата. Сираци или не, безпризорни или не, той бе видял двете момчета, пламъка в очите им, гордостта, с която показваха малката си градина и изпълняваха поръченията на Дориян.
– Разкажете ми точно какво се случи.
Кормес и Виталии отново се спогледаха. Виталии облиза устни и надигна чашата си "Тези определено крият нещо" – помисли си Климент.
– Дежурството ни бе към приключване – започна Кормес, като внимателно подбираше думите си. – Правехме последна обиколка, когато в едната от уличките видяхме нещо.
– До една от стените нещо лежеше на земята – продължи Виталии. – Отидохме да проверим какво е. Мислехме, че е пияница, който не е успял да се прибере. Може би имаше нужда от помощ.
– Като приближихме, видяхме че всъщност са двама души, не един – Кормес бе поел щафетата. – Момчетата лежаха до стената, обърнати на една страна. Отначало помислих, че са просячета. Извиках им да се разкарат от там, даже раздрънкахме мечовете, но те не помръднаха.
– Тогава разбрах, че нещо не е наред – каза Виталии. – Приклекнах до децата и ги огледах. Бяха мъртви. Лицата им бяха бледи, телата им се бяха вцепенили.
– Свалих си плаща, положихме ги върху него и така ги занесохме в гарнизона – това отново бе Кормес. – Докладвахме на дежурния, оставихме телата до вратата, ако някой ги разпознае. Никой не ги потърси три дни, както е по устав, след което викнахме свещеник, който ги прибра и обеща да ги погребе. Това е.
– Все пак направихме оглед на труповете – добави Виталии. – По тях нямаше нищо съмнително. Никакви признаци на насилствена смърт.
Климент внимателно изгледа събеседниците си. Нещо не му се харесваше в разказа на тази двуглава Ехидна.
– Добре сте се справили! – похвали ги писарят. – Предполагам, че познавате добре района си?
– Като петте си пръста! – уверено отговори Кормес. – Обикаляме по един и същ маршрут вече четири години. Знаем всяка керемида и бездомно куче.