– Защо тогава ме лъжете? Да лъжете мен, значи да лъжете княза! Това е държавна измама! Която се наказва със смърт!
– Не лъжем! – този път дуото отговори в един глас. – Това е самата истина!
– Кълна се в Христос! – каза Кормес.
– Кълна се в Тангра! – каза Виталии.
Климент се наведе рязко напред и силно удари кинжала си в масата. Игричките на войниците му бяха омръзнали.
– Лъжете! – повтори отново той и този път тонът му режеше като бръснач. – Казахте, че познавате района си и винаги минавате по един и същи път. Как тогава ще ми обясните, че не сте видели труповете при предишните си обиколки? Нали когато сте ги открили вече са се били вкочанили? Как е станало това? Сам съм правил маршрутите и разписанията на стражите и във Вътрешния и във Външния град. Много добре знам, че една обиколка се прави максимум за петдесет минути. Ако телата са били изстинали, значи момчетата са били умрели преди няколко часа. И вие е трябвало да ги забележите много преди това!
– Може някой да ги е завлякъл до там по-късно – плахо се опита да противоречи Виталии.
– Може и аз даже знам кой е бил това. Вие! – писарят се чудеше как точно да постъпи. – Няма да ви създавам неприятности. Не искам да знам даже от къде сте намерили пари за златна гривна и нов плащ. Но искам да знам истината! Веднага! И ако отново ме излъжете – ще ви арестувам и ще ви предам на палача в подземието на двореца! Там няма да се церемонят с вас!
Двамата войници се спогледаха отново и накрая кимнаха едновременно.
Докато Нестор се суетеше около него, писарят огледа мястото, където кръчмарят бе намерил двете момчета. Под стълбите бе топло, скрито и уютно. Климент разбираше защо Бан и Хрис бяха дошли тук. Но как бяха умрели? И защо?
– Какво е това? – писарят посочи няколко кокала, които се валяха в ъгъла.
Нестор ужасено вдигна рамене.
– Това са остатъци, които котката носи. Казах ви всичко, което знам. Не искам неприятности. Ако трябва ще платя. Не съм направил нищо лошо! Сутринта станах, отидох да премета помещението и ги намерих. Викнах двамата войници, с тях се разбирам добре. Давам им по някоя монета, за да си затварят очите за някои неща. Нищо сериозно, само дреболии, които пречат на работата – замаха с ръце кръчмарят, оправдавайки се.
Климент кимна. Това обясняваше как Кормес и Виталии се бяха замогнали. Нестор едва ли бе единственият, който им плащаше.
– Лежаха там милите, все едно спяха. Аз така си и помислих отначало и им извиках да стават, но те не помръднаха. Кой ги знае кога са се промъкнали – в очите на Нестор се появиха сълзи – Между тях имаше полуизяден геврек, сигурно са го гризали преди да заспят.
– Нахапан геврек?
Кръчмарят кимна.
– Защо не ми каза за това веднага? И си спести сълзите, ако обичаш, няма да ме разчувстваш с тях! По-добре ми кажи как изглеждаха момчетата, когато ги откри?
– Ужасно! Направо ужасно! Горките деца – започна да кърши ръце отново стопанинът, но Климент му хвърли свиреп поглед и Нестор веднага заговори по същество. – Както казах, мислех, че спят, но всъщност очите им бяха широко отворени. Гледаха ме, все едно... – кръчмарят бързо се прекръсти – Кожата им бе бледа, но с червени петна. По устните имаха трохи от геврека...
– Трудно са преглъщали – измърмори Климент и махна с ръка на кръчмаря да продължи.
– На единия ризата бе разкопчана, другото момче бе легнало, по-голямото, сякаш иска да му помогне. Ръцете и краката им бяха до тялото, притиснати към корема. Бяха се сврели най-навътре, там където е най-тъмно. Ето чак там – посочи Нестор.
Климент кимна разсеяно.
– Били са отровени! Най-вероятно с татул. Симптомите са същите – разширени зеници, зачервена кожа, спазми и задух. Затова са държали ръцете си към корема, а едното момче е разтворило ризата си. Сигурно не е можело да диша. Ако войниците от гарнизона бяха викнали лекар, той е щял да открие за какво става дума.
– Но как са ги отровили? Кой? И защо? – Нестор не спираше да върти очи, надявайки се по този начин да омилостиви проницателния правителствен чиновник.
– Как е ясно – писарят говореше повече на себе си, отколкото на кръчмаря. – Татулът е бил в геврека, който момчетата са яли. Кой и защо, тепърва ще трябва да разберем.
След като увери Нестор, че нищо не заплашва нито него, нито кръчмата му, за което получи поредица благодарности и поклони, Климент забърза към Южната част на града. Трябваше да поговори с Дориян. Презвитерът сигурно знаеше кои са били приятелите на двете момчета, къде са излизали и с кого са се срещали. Хрис и Бан се бяха забъркали в нещо, което не ги бе извело на добър край. Не беше ли и Лема тяхна приятелка? Момичето бе изчезнало в много неподходящ момент. Дали и тя не бе убита? Климент потръпна. Знаеше ли Дориян какво се случваше в приюта му? Този път на презвитера щеше да му се наложи да прекъсне молитвите си и да отговори на много въпроси.