19
Завари презвитера в малката кухня да чупи орехи и лакомо да яде ядките. До лакета му стоеше чаша с мляко, пред него паничка с мед и кокалена лъжица. Въпреки че още бе светло, на стената, окачен на верига, висеше запален железен фенер.
– От време на време обичам да си угаждам – Козма покани госта си с жест да седне. – Не мога да устоя на сладко и орехи.
Климент се настани срещу свещеника, но отказа почерпката. В главата му бе хаос. Сутрешните му прозрения се бяха заплели в нови мисли и хипотези, свързани с изчезналите деца. Притвори за миг очи и пред тях изплуваха лицата на Бан, Хрис и Лема. Дали имаше и други, загинали като тях, без никой да разбере?
По гърба му полазиха тръпки, въпреки че слънчевите лъчи щедро нахлуваха през широко отворения прозорец. Бе проумял какво става. Приютът на Дориян, който доскоро възприемаше като символ на любов и състрадание, му заприлича на пропита с кръв паяжина, в средата на която като огромен отровен паяк се бе настанил презвитерът.
Климент потрепери и отвори очи. Трябваше с един удар да убие гадината! Кой знае на какво още бе способна.
– С какво мога да бъда полезен? – Дориян се усмихна приветливо, побутна орехите настрана и избърса ръцете си – Станало ли е нещо?
– Разбрах, че още едно дете е изчезнало. Малката Лема.
– Наистина е така - свещеникът поклати глава, в гласа му се прокрадна тъга. – Мислех, че тук ѝ харесва. Никога не създаваше проблеми, всички я обичаха. Но след като Хрис и Бан избягаха, се затвори в себе си. Тримата бяха приятели, макар постоянно да се караха. Вероятно не е могла да преглътне, че са я изоставили. Знам ли – Дориян разпери ръце. – Може да е тръгнала да ги търси. Вчера излезе и не се върна, макар да я чаках до късно през нощта. Вероятно и тя е избягала. Такива неща се случват непрекъснато!
– Омръзна ми да слушам тези думи! – писарят удари ядосано с юмрук по масата. Черупките от орехите се разлетяха на всички страни, млякото се плисна от чашата си – И Бан, и Хрис, и Лема са избягали? Така ли?
Презвитерът учудено вдигна рамена.
– Мисля, че вече обсъдихме този въпрос. Защо се сърдиш на мен? Аз се опитвам да помогна на тези деца. Да им дам подслон и храна. Да ги науча на четмо, писмо и занаят, с който да си изкарват прехраната. Както и на любов към Бог и на някоя молитва, която да им дава сили в труден момент. Не съм им пъдар! Мога само да им посоча верния път. Докато го следват, съм готов да им помагам. Какво да направя, ако решат да свърнат по друга пътека?
Писарят извърна очи. Защо въобще говореше с този човек? Трябваше просто да го смачка, като черен кърлеж какъвто беше. Но преди това трябваше да разбере. Трябваше да се убеди какво е накарало Дориян да извърши гнусните си престъпления.
– А какво ще направиш ако ти кажа, че Бан и Хрис са мъртви?
Презвитерът тъжно поклати глава и събра длани пред себе си. В очите му проблеснаха сълзи.
– Ще се моля за тях! – отговори той. – Бяха добри момчета!
Само толкова? Само това ли ще кажеш? Твърдеше, че са ти като синове! Няма ли поне да се поинтересуваш как са умрели? Или къде са погребани!?
– Какво очакваш от мен?! – страните на презвитера бяха бледи като варосаната стена зад него. – Кой си ти да съдиш как трябва да проявявам мъката си?! Да, Бан и Хрис ми бяха като синове! Скърбя за смъртта ми и сърцето ми се облива в кръв за тях. Но не си ти този, пред който да покажа истинските си чувства!
– Затова ли ги уби?! – думите на писаря изсвистяха във въздуха и шибнаха като с камшик свещеника, който се сви на стола си.
– Как? .. Но защо? .. – сварен неподготвен, Дориян за миг изгуби самообладанието си. След което се изправи, подпря се с длани на масата и се втренчи в писаря. Очите му горяха като въглени. – Как смееш!? – извика презвитерът и гласът му отекна като тътен в малката кухня. – Как смееш да идваш тук и да ме обвиняваш!? Тези деца бяха моето семейство, моят дом, моето призвание...
– И твоята армия! – Климент също се изправи и застана срещу презвитера. – Гръмките ти фрази няма да ме уплашат! Вместо да разиграваш театър, помисли за тези, които си измамил и предал! Ти си подлец, Дориян! Подлец и убиец! Гледам те и виждам в теб само една зла, заслепена от амбиции душа, която скрита зад добрите си намерения смуче кръвта на тези около него. Това са деца, Дориян! Деца! Деца, които си подмамвал с обещания за по-добър живот, а след това си използвал! Не е било трудно нали? Как ги манипулираше? Заплашваше ли ги? Че ако не мълчат и не изпълняват волята ти, ще ги изхвърлиш отново на улицата? Ще им вземеш това, което си им дал? Показал си им и Рая, и Ада и после си ги оставил да избират! Или остават в Рая при теб и правят всичко, което им наредиш, или се връщат обратно там от където са дошли, право в обятията на Дявола. Но истинският Дявол си бил ти! Какво направи с тези, които знаеха прекалено много? Убил си ги, нали? Както си убил Бан и Хрис. Кой ще обърне внимание на умряло на улицата сираче? Дори няма да го докладват като произшествие. Ако не се бях поинтересувал, двете момчета щяха просто да изчезнат. Кой знае още колко деца лежат в безименни гробове, пратени там от теб. Както сам казваш: такива неща се случват постоянно. Колко деца погуби? Кажи ми, свещенико? Колко? Две, три, десет, сто? – Климент усети как започва да се задъхва от ярост. – Кажи ми, колко деца уби, след като изпълниха нарежданията ти? Ти трябва да спасяваш душите на хората, Дориян, да ги вадиш от мрака и да им показваш светлината. Да даваш надежда, любов и сили за нов живот. Бях сляп, но прогледнах. И вместо светлина, виждам в теб само черен, кървав мрак!