– И каква е тя? – небрежно попита Дориян и метна още един орех в устата си. – Какво си открил за нашия брат во Христе?
– Агоп е харесвал секс с малки момичета. Освен това е обичал да ги мъчи. И е убил, нарочно или без да иска три от тях.
– Мръсник! – Козма бе оставил чукчето си, ръцете му се разтрепериха. – Само за това заслужаваше да умре!
– Така е! Агоп е бил извратен развратник и убиец, който заслужава смърт. Отначало помислих, че затова си го убил. За да го накажеш за престъпленията, които е извършил във Филипополис. Представях си какво си изпитвал, когато си разбрал какво е направил. Ти беше точно на другата страна – събираше изоставени деца, грижеше се за тях, осигуряваше им подслон и прехрана. И изведнъж срещаш някой като него. Сигурно са те засърбели ръцете да въздадеш правосъдие.
Презвитерът кимна. Бе спрял да яде и съсредоточено слушаше писаря.
– Но после осъзнах, че нещата са много по-дълбоки. Ако искаше да накажеш Агоп бе достатъчно да го разобличиш. Това дори би било по-страшно отколкото да го убиваш. Свещеникът пак щеше да се срещне със смъртта, но преди това щеше да бъде опозорен. Ти обаче не си го направил.
– И защо не съм?
– Защото не си искал Агоп да говори. Ако беше съден, той щеше да търси всевъзможни начини да се отърве. Включително и такива, в които изобличава престъпленията на други, търсейки милост. Много по-безопасно е било да му затвориш устата без много шум.
– Но какви престъпления? Какви? – Дориян разпери ръце. – От кога е престъпление да помагаш на изпадналите в нужда? В това ли ме обвиняваш? Че съм направил дом, в който сираците да могат за миг да си поемат глътка въздух?
– Да, точно в това те обвинявам!
– Ти си луд! – презвитерът се разсмя гръмогласно. – Напълно луд!
– Нека съм луд – съгласи се Климент. – Но това не променя факта, че си направил приюта, не за да помагаш на сираците, а за своя собствена изгода. О, да – писарят вдигна ръка, за да заглуши поредните протести на свещника. – На някои наистина си помагал. Но по-важни са били останалите. Сам видях как обучавате децата тук – да могат да се бият, да се промъкват, да стрелят с лък.
– Учим ги също на четмо, писмо и молитви – додаде презвитерът, но Климент не му обърна внимание.
– Освен скверните занимания на Агоп във Филипополис открих още и това, че някои от децата в бардаците, които свещеникът е посещавал, са дошли от Плиска. Избягали са от теб. Затова си го убил! Не за да спасиш сираците. Не си бил сигурен дали те не са му разказали нещо, което не е било предназначено за неговите уши. Нещо, което би те изложило на опасност. Нещо, което да изложи на опасност цялото ти начинание, така добре организирано и прикрито.
– И какво е това "нещо"? – подигра му се презвитерът. – Престани да си играеш с мен, писарю! Ако знаеш нещо – кажи го! Ако не, млъкни и се махай! Имам си достатъчно работа.
– Не е ли странно това, че и при двете убийства стрелецът е имал нужда от няколко стрели, за да порази мишената си? Пратил е четири по Агоп и то при положение, че не е бил особено далеч. Александър пък не е бил улучен нито веднъж. Свещеникът се е пребил, след като в уплахата и желанието си да избяга е паднал в изкопа на базиликата.
– Това пък какво общо има? – учуди се Дориян.
– Има! Какъв е този стрелец, който не може да улучи жертвата си? Що за убиец би постъпил по този начин? Очевидно не е бил обикновен. Хем е имал достатъчно смелост да извърши убийство, хем не е бил подготвен както трябва за това.
– Може да се е бил уплашил. Или да е бил жена. Или просто да е имал лош късмет – предположи презвитерът.
– Точно така! Със сигурност е бил притеснен от това, което прави, но не е бил жена. Бил е дете! В нашия случай – две деца – Хрис и Бан. Големият е стрелял, малкият го е прикривал!
– Какво? – Дориян се огледа объркано. – Но как така?
– Хайде, свещенико! Не се прави на изненадан! Ти си ги пратил по следите на Агоп и Александър. Ти си превърнал двете момчета в престъпници, а когато са изпълнили ролята си, си ги убил! Използвал си и други преди тях, нали? – Климент седна срещу Дориян и го погледна в очите. – Създал си своя малка армия от малолетни престъпници. Наистина гениално! За децата няма непреодолими прегради. Те могат да отидат навсякъде, да направят всичко и никой няма да им обърне внимание. Много умно! Особено ако има някой като теб, който да ги ръководи, насочва и държи из късо. Кога за първи път ти дойде тази идея? Предполагам, че в началото си започнал наистина с цел да им помагаш. След което си решил да ги използваш.