– Това звучи чудесно, но как ще го докажеш? Имаш ли поне нещо, което да потвърждава тезата ти? – презвитерът изгледа победоносно събеседника си. – Както сам каза, всички нишки са прекъснати.
– Не всички! – отговори писарят. – Скоро след като се прибрах в Плиска, бях нападнат в покрайнините на Вътрешния град. Спаси ме случайната намеса на един просяк. Стрелецът тогава ползваше същите стрели, с каквито бяха убити Агоп и Александър. И с каквито стреляте по мишените в двора ти.
– И какво от това? Такива като тях се продават навсякъде. Това не е никакво доказателство! – каза свещеникът, но по челото му избиха капки пот.
– Не е само това – продължи Климент. – За едно си бил нрав. Бан и Хрис наистина те издадоха без да искат. Първия път, когато дойдох при теб, ги срещнах при оградата. Те ме поздравиха по име и знаеха, че съм княжески писар? От къде?
Дориян не отговори.
– Ти си им казал! Казал си им кой съм, когато си пратил да ме убият! Знаел си за задачата, с която ме праща Борис и не си искал да ти се бъркам в работите, които тъкмо са тръгнали толкова добре. Затова Бан и Хрис знаеха името и поста ми. Няма от къде другаде да са го научили освен от теб!
Презвитерът дълго седя с наведена глава.
– Значи все пак ме предадоха! Тези малки никаквици. Но ти не разбираш! Ти и другите като теб, които носите красиви дрехи, храните се по три път на ден и имате истински дом над главата си! - презвитерът заговори бързо, по бузите му избиха червени петна. – Не разбирате какво значи да си жаден, да си гладен, да ти е студено и да няма къде да заспиш! Това дадох на тези деца! Това! Разбираш ли?! – отецът не дочака отговор, махна презрително е ръка. – Така и няма да разбереш за какво ти говоря. Ходих, обикалях, молих се... Боили, багаини, търговци... Никой не искаше да подаде ръка на изпадналите в нужда деца. Какво можех да направя? Да затворя приюта? И да ги върна обратно на улицата? Ти си прав, писарю, там наистина е ад. Но ад, само за тези, които са самотни и отблъснати. Да, аз и моите деца извършвахме престъпления! Но не мисли, че ти и тези като теб сте с нещо по-различни от нас. Обществото, в което живеем, хората като теб, като Агоп и Александър, които вярваха, че светът е само техен! Вие ни превърнахте в това, в което станахме! Защо просто не ни помогнахте, когато протегнахме ръка? – свещеникът замълча за миг и сведе очи към масата. – Започнахме с дюкяните в по-далечните квартали. Едни отиваха да оглеждат, други се промъкваха през нощта и отмъкваха набелязаното. Ти си напълно прав – беше съвсем лесно. Никой не би заподозрял деца за обирите. Да откраднат нещо през деня от някоя сергия – това да, но да се промъкват нощем като истински крадци... Беше наистина добър план. Какво загубиха златарите, които толкова оплакваш или търговците, от които задигахме стока? Не са останали гладни, нали? Имало е къде да легнат вечерта. Имало е с какво да се нахранят. А за мен това означаваше само едно – живот! Зад всяка кражба виждах спасен детски живот! Нима не си заслужаваше риска?
– Ами Агоп и Александър?
Презвитерът махна с ръка.
– Агоп трябваше да си плати за това, което бе направил във Филипополис! Още там трябваше да го убият с камъни! Вместо това лицемерите се направиха, че нищо не се е случило и просто го прогониха от града. Защото така е по-удобно. Но да, той наистина знаеше нещо за мен. Дойде няколко пъти тук, уж да ми помага. Как само шареха очите на този мръсник! Тогава ми подметна, че е срещал и преди деца от моя приют. Че двамата имаме тайни, които можем да споделим. Сам се набута в ръцете ми. Но не съжалявам! С един куршум ударих два заека – отмъстих за убитите и се предпазих – Дориян се задъха от вълнение, но продължи. – С Александър също се справихме лесно. Идиотът бе решил, че е недосегаем. Толкова могъщ, толкова надменен. Ще почва всичко от начало! Точно той, който имаше камък вместо сърце! Който е грабил навремето по пътищата! Чувал ли си историята за това как се покаял и станал нов човек? Направо като извадена от Светото писание. Ха-ха-ха – изсмя се презвитерът. – Не можех да го оставя да разруши това, което бях изградил с толкова труд. Направи ми услуга, като сам падна в безценния си изкоп и си строши главата. Така му се падаше!
– Както и на Бан и Хрис? И на тях ли така им се падаше?
Презвитерът помръкна.
– Това е твоя вина, не моя! Ако не се беше появил, момчетата щяха да са си живи и здрави. Но не! Ти трябваше да дойдеш, да душиш наоколо и да развалиш всичко! Трябваше да ги жертвам в името на останалите.