– Не знаехме това! – стреснато започна да се оправдава Симеон. – След убийството претърсихме дома на свещеника, но не намерихме нищо ценно – няколко книги и дрехи. Вярно, беше разбъркано, но предположих, че Агоп просто не е държал на реда. Не сме и подозирали, че има слуга – чигатът притеснено облиза устните си.
Климент завъртя глава, опитвайки се да уталожи връхлетелия го гняв. Спомни си какво казваше любимият му учителя по философия и логика, Лъв Математик докато се разхождаше с него и останалите си възпитаници под сводовете на Магнаурската школа. "Причината за гнева е високомерието" – повтаряше той. И какво още? А да: "Там където не можем да намерим логични доводи, най-лесно е да ги заменим с викове!"
Писарят въздъхна. Нямаше нужда да упреква Симеон. Чигатът просто не бе съобразил колко важна е смъртта на Агоп и не бе положил допълнителни усилия да разбере нещо повече. Не за първи път убиваха духовници в Плиска.
Свещеникът бе живял в "Божия агнец", една от новите страноприемници, която бързо ставаше популярна. Стаите ѝ бяха просторни и чисти, по стените висяха кръстове и иконостаси. Централната колона в общото помещение бе превърната в огромно разпятие, под което гореше кандило. Святата обстановка харесваше на някои от по-набожните посетители, което не им пречеше да надигат чашите вино и да щипят слугините.
Агоп бе държал две свързани стаи на последния етаж – най-хубавите, за които винаги плащал щедро и редовно.
– В едната се настани той, в другата слугата му – обясни съдържателят, докато нервно триеше ръцете в престилката си. – В нощта на убийството, Николай се върна късно. Чух го, защото се качи с трополене по стълбите. От стаята се понесоха необичайни шумове. Отидох да проверя какво става и го срещнах да слиза, нарамил кожени дисаги. Каза ми, че заедно с господаря му заминават за известно време. От тогава не съм го виждал. На другият ден научих, че Агоп е мъртъв. Жалко – съдържателят поклати глава. Беше тих, плащаше добре и не създаваше проблеми. После дойдоха войниците. Наплашиха клиентите, заплашваха ме, че съм виновен за смъртта на отеца, пиха и ядоха на вересия. Опитах се да им кажа какво знам, но никой не ми обърна внимание. Забраниха ми да пускам нови наематели в стаите, което ми носи загуби. Кой ще ми плати за това, господарю?
– Той! – Климент посочи Симеон, който побърза да развърже кесията си.
Стаите, в които бе живял Агоп, тънеха в мрак. Личеше си, че са били претърсвани. По земята се търкаляха панталони и обувки, капаците на раклите зееха отворени, от шкафовете висяха раса и ризи. Миришеше на тамян, свещи и прокиснало вино. Въздухът бе застоял и прашен.
Климент отвори капаците на прозорците, пое дълбоко дъх и започна внимателно да претърсва жилището на свещеника.
Не намери нищо, което да му е от полза, освен няколко преписа на проповеди. Под всеки от тях следваше списък с инициали и дати, срещу които бяха нанесени различни суми. Писарят разпозна имената на някои от боилите, с които бе говорил норано през деня. Очевидно Агоп си бе водил точен списък колко, от кого и кога е получил. Писарят поклати глава и прибра преписите в кесията си. Макар да не хранеше особени надежди, по-късно щеше да разгледа по-подробно списъците. Може би от тях щеше да изскочи нещо.
Не откри и помен от съкровищата на свещеника. Ако Агоп бе притежавал скъпоценности и пари, те бяха изчезнали.
Картината като че ли започваше да се изяснява. По всичко изглеждаше, че слугата Николай е убил господаря си, след което го е ограбил и избягал. Това обясняваше защо накитите на свещеника не са били откраднати. Убиецът е знаел, че го чака много по-богата плячка и не е искал да рискува да го заловят докато обира трупа. Ако Николай бе престъпникът, многото рани също изглеждаха логични – едва ли слугата боравеше добре с оръжието.
Климент огледа още веднъж помещенията. Нямаше какво повече да прави тук. Нареди на доволния съдържател да прибере имуществото на убития и да го изпрати в двореца, а Симеон изпрати да организира издирването на Николай. Прислужникът сигурно отдавна бе напуснал града, но нищо не пречеше да се опитат да го намерят.
Ако Николай беше виновен, случаят щеше да се окаже банален обир, в който нямаше замесена нито политика, нито религия.
Князът щеше да бъде доволен.
Климент – още повече.
Слънцето бързо залязваше и писарят реши, че е свършил достатъчно работа. Крайно време бе да се прибере, да хапне и да си почине. Какво ли правеше Корсис? Сигурно се чудеше къде се губи господарят му.