– Там, от където се чуват песните, е параклисът – гордо обяви малкият екскурзовод. – Малък е, но татко Дориян ни е разказвал, че един ден на негово място ще се издигне голяма църква, която той ще ръководи. А ние ще бъдем послушници и свещеници в нея.
– Хич не се и надявай! – сополиво момиче с луничаво лице седеше върху купчина дърва и стискаше силно хърбава оранжева котка. – Нито теб, нито брат ти ще ви пуснат в новата църква. Само правят бели и ги наказват - обясни детето на Климент и Корсис.
- Моля ти се, Лема, не се заяждай сега с мен! Не виждаш ли, че имам работа – умолително извика Бан, а лицето му се зачерви от притеснение. – Вярно е, че често ни наказват, но ние сме си взели бележка! Вече сме се поправили. А и от половин година сме в специалния клас на татко Дориян.
– Колкото и да сте близки, това няма да ви помогне – продължи да вика момичето. – За да станеш свещеник, ти трябва одобрение от Бога, глупчооо!
Бан се направи, че не я чува и продължи напред.
– Закача се, защото не я взимаме с нас когато излизаме вечер в града – каза тихо момчето, за да не го чуе Лема. – Само ще ни се пречка в краката. Знаете ги какви са момичетата...
Климент и Корсис не можаха да разберат какво точно са момичетата, защото песнопенията спряха и след миг в двора се появи Хрис, следван от висок млад свещеник и чигата Симеон.
Писарят веднага хареса презвитера. С високото си чело, обветрено лице, къса подстригана брада и дълбоки черни очи, той му заприлича повече на учен, отколкото на духовник. Дориян грееше в усмивка, ръцете му бяха груби и мазолести. Зад него чигатът Симеон пристъпяше смутено, все още не можещ да преглътне пропуските си по случая с Агоп и изчезналия му слуга...
– Добре дошли! Добре дошли! – провикна се Дориян от далеч – Какво води такива знатни люде в скромната ни обител?
– Аз съм Климент, писар на княза, а това е помощникът ми Корсис. Искаме да поговорим и ако може да получим малко информация. Не искаме да ви прекъсваме. Ако имате работа, ще ви изчакаме – представи се писарят.
– Работата да не е заек да избяга? – засмя се Дориян. – Винаги имам време за пратениците на княза! А кой сте вие, знам много добре. Дори чух, че наскоро сте бил ранен.
– Вече съм добре – Климент не искаше да навлиза в подробности и посочи около себе си. – Хубаво сте се устроили тук.
– Така е – Дориян разпери широко ръце. – Всичко, което виждате, ни е дадено от Бога! Ние само се опитваме да го стопанисваме. И да помагаме на изпадналите в нужда.
Презвитерът хвана писаря за ръка и го поведе из двора.
– Бан вече ви е показал това, което имаме – кози, кокошки, крави... Но най-важното, най-важното е тук – свещеникът се потупа по гърдите. – Ако душата я няма, ако сърцето го няма, може да притежаваш и най-голямото богатство на света, но пак ще си останеш бедняк! Ако обаче се отвориш към Бога, ако се отвориш към хората и гледаш през тяхната злина, злоба и мъст, тогава можеш да се превърнеш в истински човек! Вижте тези деца – Дориян посочи към играещите на двора. – Всяко от тях е чисто, пълно със светлина и радост. Още година, още две и тя ще изчезне, ще се претопи, ако няма кой да ги насочва в правилната посока. Да им казва кое е добро, кое е зло. Повечето щяха да станат престъпници, разбойници, ако не ги бях намерил! Но не ме разбирайте погрешно – презвитерът се усмихна. – Не аз спасявам тях, а те мен! И в най-тъмния ден, и в най-мрачния миг, дори когато се налага да изпитвам вярата си, поглеждам към децата си и душата ми се изпълва с радост и смирение – Дориян се прекръсти. – Ще ми се да можех да помогна на повече от тях, но това е само началото!
– Сам ли ги възпитавате?
Свещеникът кимна.
– Имам още трима помощника, които идват от време на време. Основната задача засега пада върху мен и брат Марк – свещеникът показа копаещия в градината монах. – Учим ги на светите литургии, на псалми и молитви, учим ги как да търсят и намират Бога! Показвам им буквите, малко математика, но заедно с това ги карам да овладеят тайните на ездата, лъка, копието и меча. За жалост във времената, в които живеем, това е задължително! По-големите пращаме за чираци при различни майстори – да научат занаят.
– Наистина много благородно – похвали събеседника си писарят. – Добре би било да има повече такива като вас.
– Има! – отговори презвитерът – Чух, че в Сердика се организира подобен приют. Ще се изненадате колко много хора са готови да ни помогнат. Но – презвитерът разпери ръце – едва ли сте дошли да си говорим за сиропиталището. Вероятно има други въпроси, които ви интересуват.
– Така е – засмя се писарят и посочи смутения чигат, който пристъпяше зад свещеника. – Ще се радвам ако и Симеон се включи в разговора ни.