След това Батой неочаквано се променил. Станал по-дързък, започнал да напада по-често, шайката му се увеличила значително. Контролирал всички пътища около столицата, дори заможните търговци, които разполагали със собствени войници, предпочитали да се откупят предварително от него. Винаги ходел маскиран, не показвал лицето си дори пред собствените си хора.
Накрая насочил погледа си и към Плиска. Избил жестоко главатарите на столичните банди и ги обединил под свое командване, поставяйки начело на всяка от престъпните гилдии, посочени от него хора. Който му противоречал, изчезвал и след някой и друг ден го намирали с прерязано гърло.
Никой не можел да спре Батой. Опитите на Самуил и Винех винаги се проваляли. Разбойникът влизал и излизал от Плиска както си иска, изплъзвал се под носа на стражите и им се подигравал. С една дума, превърнал се в легенда.
– Нищо не може да му се опре! Досега не е имало такъв като него – Невестулката протегна ръце и се прозя.
Отдавна бе минало полунощ, но писарят продължи да разпитва крадеца. Не научи нищо конкретно. Невестулката не знаеше къде се крие Батой и бандата му, нито как влиза и излиза в града. Той и хората му били много предпазливи и винаги ходели маскирани.
- Но нали по някакъв начин си прибират печалбите – попита писарят, но джебчията объркано вдигна рамена.
Накрая Климент благодари на крадеца за получените сведения, показа му къде е храната, даде му едно старо одеяло и се качи в стаята си.
Този път никой не наруши съня му.
На другия ден спа до късно. Слънцето отдавна се бе издигнало в небето, когато писарят най-после отвори очи. Не съжаляваше за пропиляното време. Най-после се чувстваше напълно възстановен и готов за работа.
Завари Невестулката, запретнал ръкави и препасан с кой знае от къде изровена стара престилка, да се суети около печката. До масата се бе разположил Корсис, който ядеше от вдигаща пара чиния.
– Наистина може да готви – обяви помощникът му с пълна уста.
– Искаш ли още? – веднага попита Невестулката, но Корсис поклати глава и потупа корема си.
– Не мога повече, ще се пръсна!
Климент седна пред масата и веднага получи чиния, пълна с яйца, шунка и лук. Омлетът на крадеца наистина бе много вкусен и Невестулката разцъфтя в усмивка, от похвалите на писаря.
– Това не е нищо! – зарече се той. – Трябва да опитате моето свинско със сос от ябълки и задушения заек с моркови и розмарин, които...
– Друг път ще ни разкажеш и демонстрираш за кулинарните си възможности – махна с ръка Климент. – Сега имаме друга работа за вършене. Еспор е прав – трябва да се заемем по-сериозно с убийствата на свещениците. И затова струва ми се, че е най-добре да посетим Филипополис.
Корсис кимна с глава.
– Заради бягството на Агоп ли? – попита той.
– Не само. По някакъв начин Филипополис има връзка с цялата история, чувствам го – отговори писарят. – Но ти си прав. Ще е добре да научим защо Агоп е избягал от града. Това може да ни даде ключа за разрешаване на убийството му. Но има и друго. Искам да разбера повече за смъртта на първата жена на Гостун. Това ми се струва важно. Но преди да тръгнем, трябва да свърша още някои неща.
– Чудесно! – зарадва се и Невестулката. – Тъкмо ще бъда по-далеч от Батой и хората му. А и съм чувал, че Филипополис е богат град, а жителите му не пазят много кесиите си.
Корсис поклати глава, писарят размаха заканително пръст. Джебчията им се ухили и им сипа по още една порция омлет.
Килията бе малка и мръсна. По ъглите висяха паяжини, в ъглите се трупаха боклуци, камъните бяха влажни и студени. През тесния решетъчен прозорец влизаше съвсем малко светлина, толкова колкото да напомни на затворниците, че някъде навън слънцето грее, но на тях не им е писано да го видят.
Легнала на ниското легло, застлано със слама, господарката Евдокия бе вперила празен поглед в тавана. Една муха се мяташе в паяжината над главата ѝ, но вместо да се освободи се оплиташе все повече и повече, докато накрая не се превърна в сив, потръпващ пашкул.
"Точно като мен!" – помисли си вдовицата на Гостун и приглади назад сплъстената си коса. Вече бе от седмица в килията, от как онова изчадие, княжеският писар я бе хвърлил в нея. Отначало Евдокия бе плакала и пищяла, бе се молила и заплашвала, бе чупила ноктите си в каменната стена. Храната бе ужасна, леглото пълно с дървеници, сламата стара и вмирисана, нямаше дори одеало, с което да се завие, а гърнето за ходене по нужда бе ръждясало и омазано с нечистотии.