Никой не ѝ обърна внимание, само тъмничарят – едър, грозен мъж с мазна черна коса и широк белег през лицето, удряше по вратата, заповядвайки ѝ да мълчи. След няколко дни вдовицата се успокои, прие съдбата си и започна да се оправя в новото си положение.
Като начало поиска да извикат прислужницата ѝ Мария, на която нареди да ѝ донесе пари. Това реши много от проблемите. Оказа се съвсем просто. Срещу няколко монети страховитият надзирател се превърна в неин слуга, изпълняващ всичките ѝ прищевки. Леглото бе опушено с борина, сламата се сменяше всеки ден, носеха ѝ храна от близката гостилница, разрешиха на Мария да ѝ донесе дрехи и завивки от къщи.
Въпреки това всяка сутрин Евдокия се будеше с надеждата, че всичко е само сън и когато отвори очи, ще се окаже отново в разкошната си къща, а Мария ще изтрополи по стълбите, за да ѝ съобщи, че закуската е сервирана. След това лежеше дълго загледана в тавана, а сълзите ѝ се стичаха по лицето ѝ. Докога щеше да продължи всичко това?
По коридора се чуха стъпки и гласове и вдовицата се заслуша. Дали идваха при нея?
Ръждясалото резе на килията ѝ изскърца, чу се превъртането на ключа в ключалката и вратата се отвори. На прага освен тъмничарят седеше още един човек – мъчителят ѝ Климент.
Евдокия често си бе мислила, какво ще каже и направи, когато писарят се появи отново. Представяше си как въпреки окаяното си положение се изправя пред него с величествена осанка и казва пренебрежително: "Какво още искате от мен? Не ви ли стига това, което ми причинихте?! Или сте дошли да ме подложите на нови мъчения?"
След което ще му обърне гръб, ще отиде в края на килията и ще се загледа в небето през малкия прозорец. А засраменият ѝ мъчител ще осъзнае каква ужасна грешка е допуснал и ще нареди веднага да я освободят.
Евдокия не направи нищо такова. В мига, в който разпозна Климент, тя се хвърли в краката му, вкопчи се във везания му елек и се разплака.
– Моля ви! Моля ви! – повтаряше вдовицата. – Изведете ме от тук!
Писарят се смути, даде знак на тъмничаря, който донесе два стола, кана с вода и чаши и вдигна хлипащата жена. Климент настани Евдокия срещу себе си, наля ѝ и изчака докато се успокои.
– Защо ме държите тук? Какво съм направила, че да заслужавам подобна участ? – Евдокия продължаваше да бърше сълзите си. – Как може да сте толкова жесток към една беззащитна вдовица!?
– Откакто се заех с този случай, ме лъжат, подвеждат и манипулират – отговори ѝ писарят. – Дори се опитаха да ме убият. Замотал съм се като муха в паяжина и не знам на къде да продължа. Това ми омръзна! Или ще ми кажете истината за случилото се в нощта, когато мъжът ви е бил убит, или ще останете още дълго тук. Не разбирам защо ме лъжете – писарят тропна е крак по каменния под. – Нима сте си мислила, че никой няма да ви види докато Гостун се е борил с Чака? Нима вярвате, че истината може да бъде скрита толкова лесно? Е, видели са ви! Така че чакам истината! Или да си тръгвам?
Евдокия сведе глава, раменете ѝ се разтресоха.
– Не е толкова лесно колкото си мислите – каза тя, опитвайки се да овладее гласа си. – Но добре! Ще ви кажа какво стана тогава! Ще ви кажа защо се скараха мъжът ми и Чака и какво точно се случи след това. Но искам да ми обещаете, че всичко ще остане само между нас двамата. И че ще ме пуснете да си тръгна от това кошмарно място.
- Нищо не мога да обещая! – Климент гневно изгледа жената пред себе си. Какво си мислеше тя, че няколко сълзи и признания ще заличат лъжите ѝ? Лъжи, които можеха да костват живота му– Зависи какво ще ми кажете. Ако сте искрена и не скриете нищо, ще се приберете в дома си. И ще се опитам доколкото ми е възможно разговорът ни да си остане само между нас. Това е.
Вдовицата въздъхна, стана и закрачи из тясната килия. Няколко пъти понечи да заговори, но думите засядаха на гърлото ѝ.
– Аз – едва чуто каза накрая Евдокия и една сълза се търкулна по лицето ѝ, но тя бързо я изтри с ръка. – Аз съм причината Гостун и Чака да се скарат. Както и за станалото по-късно. Аз съм причината мъжът ми да бъде убит, а Чака да се обеси. Аз! Аз! Аз! – вдовицата извика последните думи вече без да крие сълзите си и стисна силно юмруци. – От тогава нямам покой. Не мога да спя. Не мога да мисля за нищо друго освен, че станах причина за смъртта на хората, които обичах най-много – Евдокия седна на стола и сведе глава. – За всичко съм виновна само аз!
Климент се пресегна напред и хвана ръката ѝ.
– Какво точно стана? – тихо попита той.
Все така свела глава, Евдокия заговори бързо, сякаш се страхуваше, че ако се забави, няма да има сили да продължи.