– Аз и Чака бяхме любовници. Първоначално той се навърташе около Мария, но след това... Беше красив, остроумен, силен и млад. Не знам как стана, влюбих се в него. От начало той само си играеше с мен. Подаряваше ми цветя, носеше ми захаросани плодове в красиви кутии, усмихваше се и ме държеше за ръката. Непрекъснато намираше поводи да идва вкъщи когато мъжа ми го няма. А аз, аз... не направих нищо, за да го отблъсна. Харесваше ми да ме ухажва, този известен женкар и красавец, ласкаеше ме, че ме намира за привлекателна. Мъжът ми непрекъснато бе зает да управлява града, да разрешава споровете между гилдиите или заедно с Винех обсъждаше как по-добре да укрепи крепостта. Винаги имаше нещо и него го нямаше. А Чака бе наблизо. Красив и усмихнат, готов да задоволи всяка моя прищявка – Евдокия замълча само колкото да си поеме дъх. – Преди месец Гостун замина да инспектира именията около Плиска. Трябваше да състави нови поземлени списъци и да провери как върви събирането на данъците. Нещо такова. Вечерта Чака дойде, носеше стомна с вино. Беше весел и щастлив, каза, че е спечелил много пари на комар и иска да празнува. Настани се в покоите ми, започна да разказва как е излъгал съперниците си и да пие. Аз също пих. Може би повече отколкото трябва – вдовицата въздъхна. – Ще ми се да можех да кажа, че съм го отблъснала, че съм настоявала да си върви, а той въпреки това е останал. Но не беше така. Вечерта бе чудесна, виното замая главата ми, той бе млад и красив, а мъжа ми го нямаше. Когато седна до мен и сложи ръка на рамото ми сама се обърнах към него. Така започна всичко...
Евдокия замълча за миг сякаш, за да събере сили за това, което предстои.
– Станахме любовници! Виждахме се тайно, което не бе толкова трудно при непрекъснатите отсъствия на мъжа ми. Той идваше вкъщи или аз ходех при него. Слугите може и да подозираха нещо, но ние бяхме много внимателни. Той винаги намираше поводи да дойде и никога никой не ни видя.
– Какво се обърка? Какво стана на вечерята?
– Вече ви разказах. Всичко бе точно така. И гостите, и танците, и момичето, и отрязаната глава – Евдокия потръпна. – Вечерята се провали, гостите си тръгнаха, залата се изпразваше. Останахме само аз, Гостун и Чака. Мъжът ми беше бесен, че празненството му се е провалило. Чака беше пиян и му се подигра, че няма да може да се подмаже на големците в града. Мъжът ми побесня! Отговори му, че е пале, което няма и представа какво е истинска власт и му нареди да си държи езика зад зъбите. След което започна да го обижда. Наричаше го с различни грозни имена, наистина не беше на себе си от ярост. Чака ставаше все по-блед и по-блед. Накрая скочи и се изсмя. Каза на мъжа ми, че е глупак, който не може да опази собствената си жена, камо ли града, който му е поверен. Каза му, че сме любовници. Че сме го лъгали под носа му, а той нищо не е разбрал! След това двамата се сбиха, останалите се втурнаха обратно да видят какво става. Бях ужасена! Избягах в настаналата суматоха, надявайки се, че никой няма да ме забележи.
– И това е истината?
Вдовицата кимна.
– Прибрах се в къщи, заключих се в стаята си. Не знаех какво да правя. Гостун се върна, почна да тропа по вратата ми, но не му отворих. Той вика и крещя, но накрая се отказа и излезе. Наистина не знаех къде отива. После... – Евдокия замлъкна – После всички бяха мъртви!
– И тя е знаела през цялото време защо двамата са се скарали?! И ни е лъгала?! – Корсис въртеше малък остър нож.
– Очевидно – писарят уморено разтърка слепоочията си. Посещението при вдовицата на Гостун го беше уморило. Бе предполагал, че ще чуе нещо подобно, но въпреки това бе потресен от разказа на Евдокия. – Като се замислиш, не можеш да я виниш. Реакцията ѝ е съвсем нормална – да се защити. Ако ти беше причината боритарканът на Плиска и заместникът му да се избият един друг, едва ли щеше да искаш да се разчуе. Да не говорим, че сега всички ще я сочат като любовница на Чака. Евдокия ще бъде заклеймена като прелюбодейка и лека жена.
– Много важно! – Невестулката изкриви лицето си в гримаса. – Нали наследи парите на Гостун! Боритарканът е червив със злато и имоти. Няма и деца. Сега всичко ще отиде при вдовицата му. Помнете ми думата! Много скоро всички ще са забравили какво е направила Евдокия и ще се избиват за ръката ѝ. Красива и богата, какво повече?! Мъже умират заради нея! Каквито и клюки да тръгнат, ще ѝ е все едно.
– Може и да си прав – писарят стана и наплиска лицето си с вода. Чувстваше се уморен. – Но ще мислим за това, след като се върнем от Филипополис.
Потеглиха на следващия ден, на чело на малък отряд войници. Бързо прекосиха платото и полето, и само след ден започнаха да се изкачват по стръмния път през планината, който щеше да ги отведе във Филипополис. Макар градът да бе официално предаден от Византия на хан Маламир през 836 година, статутът му все още бе малко спорен. Филипополис бе важен икономически и стратегически център и макар че се управляваше от българи, в него имаше и голяма византийска колония, която прокарваше интересите на империята.