Невестулката се почеса по главата.
– Досега нямах и представа в какво съм се забърквал - отговори той. – Винаги съм си мислел, че пиенето си е пиене, а момичетата – момичета. А то се оказа нещо съвсем различно – пиянството било математика, а съвукуплението – космическа мелодия. Ще ми се да разбирах това, за което говорите, господарю!
– Аз също! – усмихна се Климент. – Истината е, че малцина знаят за какво всъщност става дума. Това са древни знания и тайни. Повечето орфици просто се събират, пият и правят секс около огъня. Понякога принасят жертви – най-вече птици, с чиято кръв се мажат, надявайки се да изпаднат в мистичен транс. Имало е и човешки приношения, но не съм чувал напоследък за такива.
– Ами ако това е причината Агоп да бяга от Филипополис? – развълнувано предположи Корсис, който внимателно бе слушал обясненията. – Ако се е забъркал в човешко приношение? Това би обяснило всичко! Нека си го представим – нашият свещеник и орфист се забавлява с вино и жени, но това не му стига. Мазането с птича кръв не води до нищо и затова той решава да пробва с човешка. Намира жертва, убива я и изпълнява ритуалите. След което е разкрит и трябва да бяга.
Климент замислено кимна с глава.
– Честно казано се съмнявам, че такъв като него би стигнал до подобни крайности, но не трябва да пренебрегваме нито една възможност. Всъщност, ние не знаем нищо за нашия отец. Освен, че е бил добър свещеник и е обичал златото и парите. Трябва да проверим всичко, свързано с него.
– Какво да правя? – жаден да получи нова задача веднага попита Корсис.
– Ще направим следното – писарят спря коня си. – Невестулката ще пообиколи и ще се опита да разбере как в прекрасния град Филипополис може да бъде нает професионален убиец. Ти ще се опиташ да намериш Теодорит – бившия охранител на Гостун. А аз ще отида да огледам мястото, където вчера срещнах орфиците. Може да открия някаква следа.
Писарят дълго търси злополучната кръчма от предишната вечер, но така и не успя да я намери. Накрая се спусна внимателно до една от дигите на реката и бавно тръгна покрай мътните води на Хебър. Надяваше се брегът сам да го изведе там, където бе видял орфиците.
Натъкна се на всякакви боклуци – скъсани ботуши, изгнили клони, парчета от делви, парчета плат, преплетени клони с натрупана върху тях кал и мръсотия, но не успя да намери нищо. Откри няколко места, на които е бил пален огън, а земята около тях бе осеяна със стъпки, но нищо повече.
Разочарован, писарят седна върху един камък и започна да рови пясъка с ботуша си. Мислите му въртяха около орфиците и това, което бе казал Корсис. Беше ли възможно Агоп да се е забъркал в нещо, свързано с култа, което в крайна сметка да бе станало причина за прогонването му? Трябва да е било наистина много сериозно, за да му се налага да бяга от мястото, където се бе уредил така добре.
Неочаквано над реката се понесе песен. По брега, с развята сива коса и тояга в ръка, бавно се приближаваше възрастен мъж. Краката му бяха омотани в парцали, към старата му, захабена властеница бяха пришити много джобове в различни цветове, което придаваше на непознатия, вид на шарена, бавно търкаляща се топка.
Мъжът пееше неприлична песен, гласът му се извиваше фалшиво и пискливо, лицето му бе озарено от широка усмивка, очите му блестяха. Скитникът спря, извади от един от джобовете си глинена бутилка, отпи дълга глътка и избърса устата си с ръкав.
– Кой си ти? – Климент скочи от камъка, на който седеше и приближи новодошлия. – Какво правиш тук?
Мъжът го изгледа преценяващо, подпрян на дървената си тояга и кимна с глава.
– Искаш ли да пийнеш? – той протегна шишето си, след което го надигна отново. – Искаш ли?