Климент се засмя.
– Благодаря, пих достатъчно. Но ти все така не ми каза кой си.
– Наричат ме Шарения – мъжът разпери ръце и странната му дреха сякаш се завъртя от само себе си около него като голям шарен мехур. – Нали разбираш, заради облеклото. Обикалям реките и планините и събирам това, което изхвърлят водите и хората. Те не знаят колко щедра може да е реката. Дава ми всичко, от което имам нужда. Че и в повече. А ако се заслушаш,... ако се заслушаш понякога може да я чуеш как ти говори.
Ти си пиян! Говориш небивалици.
– Не съм пиян! – Шарения се заклати и потупа бутилката. - Реката носи до мен всички слухове, мълви,... всичко, което трябва да знам, за да оцелея. Аз пък я чистя от стари клони и мръсотия.
– Тогава знаеш ли за орфиците? – попита писарят. – Знаеш ли кой танцува вечер по бреговете? Ами свещениците? Чувал ли си за един от тях – казва се Агоп?
– Разбира се, че знам! – сопна се мъжът и размаха тоягата си. Мога да ти разкажа доста неща. Но не съм сигурен дали ще чуеш това, което мога да ти кажа. Питаш ме за орфиците и се мислиш за много умен! Защото си чувал за ритуалите и мистериите им. Сигурно знаеш и за Питагор и измишльотините му. Но нека аз те попитам нещо: Знаеш ли кой е Евмолп? Знаеш ли, че градът ни е кръстен на него? Че е бил изграден заедно с Троя и Картаген?
– Мислех, че Филип Македонски... – започна Климент, но старецът го прекъсна с махване на ръка.
– Градът е много по-стар от някакъв си грък! Мошеници и лъжци! Това са те! Дай им да си преписват чужда слава! Не трябва да им вярваш. Пък дори и на бащата на Александър Велики! Филип просто е завладял града и какъвто си е бил суетен го е кръстил на себе си. Филипополис, как ли пък не! – Шарения отново надигна глиненото си шише и присви хитро очи. – Първо се е казвал Кендисос, после Евмолпия. Но като те гледам, ти си учен човек, знаеш тези неща, нали?
Писарят объркано поклати глава.
– Това е защото не можеш да чуеш реката! Ако можеше, тя щеше да ти каже всичко. Виждам, че имаш добро сърце, тя ще ти се довери. И ще ти разкаже за Евмолп, сина на Посейдон и Хиона – дъщерята на вятъра Борей. Посейдон я съблазнил и тя родила. Страхувайки се от гнева на баща си, хвърлила бебето си в морето, но Посейдон го спасил. И после той, Евмолп де, не Посейдон, станал цар на траките и заживял в нашия град.
– Защо ми разказваш всичко това?
– Разказвам то го защото – Шарения надигна отново шишето. – Защото лично Богинята Деметра е посветила Евмолп в мистериите на орфиците. И от тогава тайната се предава от поколение на поколение. Градът ни е избран! Затова всеки се бута да го превземе.
– Значи познаваш орфиците? Кои са те? Къде да ги намеря?
Скитникът седна на земята, остави шишето между краката си и почна да побутва един от камъните с тоягата си.
– Много въпроси задаваш! Орфиците, та орфиците! Едно ще ти кажа – Шарения вдигна сопата си и я насочи срещу писаря. – Малко са истински посветените! Тези, които са чули реката или планините, или камъните, въздуха... Които са успели да надникнат в собственото си сърце и душа. Казвам ти истината: няма да срещнеш тези хора да танцуват нощем около реката. Другите просто искат да разказват: "Участвахме в мистериите! Ние сме посветени." Леле-мале. Въобще не се интересуват от учението на древните – мъжът надигна бутилката и изля последните капки в устата си, след което я разтръска със съжаление. – Какви орфици са те? Дори Евмолп не знаят кой е! Дай им само да пият и да търчат след разни фусти. Колкото по-млади, толкова по-добре. Но и това вече не им стига! – скитникът стана и впери поглед в писаря. – Развратници! Ето какви са! Развратници и мръсници. Не им стигат жените, взеха да налитат и на съвсем малки момичета!
– Тук на брега ли? Как ги подмамват?
Шарения избърса устата си с ръка, извади шишето от джоба си, разклати го и го върна обратно.
– Тук не може! Реката не дава! Затова са си устроили тайни бардаци. "Пробитото листо", "Скъсаната струна", "Подземен вопъл". Пак хубави имена са си избрали. Там се събират да мърсуват.
– Ами свещениците?
– Някои от тях са били посветени... Това е древен култ. И древно знание. Което дава сила и мощ! И което изкушава мнозина.
– От къде знаеш всичко това? Кой си ти всъщност? Кажи ми в името на княза! Аз съм негов пратеник! – писарят тръгна към непознатия, мечът му издрънча по камъните.
Шарения го погледна с усмивка.
– Нима мислиш, че можеш да ме уплашиш с празни титли и лъскавия си меч? Какво значат те пред безкрая? Нищо! – очите на скитника хвърляха странни искри. – Но ако някога решиш, че наистина искаш да разбереш какво има в душата ти, може да ме потърсиш тук отново.