– Аз съм точният човек за тази работа – побърза да каже джебчията, бързо се огледа и се наведе през масата. – Познавам всички в града. А и извън него!
Невестулката се усмихна отново и вдигна чашата си в чест на Зах. Двамата щяха да се спогодят.
11
Бившият телохранител на Гостун, Теодорит беше пил много. Предния ден изкара малко пари, които побърза да обърне в делвички с вино в "Плаща", любимата му кръчма, където се събираха ветерани със съмнителна репутация. Пиха, пяха и си спомняха за отминалите славни времена, докато парите му не свършиха. Съдържателят настойчиво го кани да остане да пренощува, но наемникът само махна с ръка. Имаше железен принцип, който се бе заклел да спазва: независимо колко е пил или каква работа има, винаги да се прибира да спи у дома си. Беше дал това обещание на болната си майка преди дванайсет години и продължаваше да го спазва, независимо от това къде и в какво състояние е.
Теодорит залитна, подпря се на близката стена и спря да си почине. Наистина бе пил повече от колкото трябва. Беше му трудно да диша, сърцето му биеше силно, виеше му се свят. Черен плъх притича през краката му и той се опита да го ритне, но не улучи и залитна отново. Плъхът спря, приклекна на задните си крака, вторачи се с малките си червени очички в пияния, изцвърча сякаш му се присмива и се шмугна в близката купчина с боклуци. Някъде се отвори врата, някой извика за довиждане, отговори му женски глас.
Наемникът се отблъсна от стената, заклатушка се отново, но остана прав. Краката му затъваха в калта и мръсотията, краят на вълненото му наметало бе подгизнало, ножницата му се влачеше по земята. Теодорит разкопча панталона си и препика стената, на която се бе подпирал, пръскайки и собствените си ботуши. След това пристегна колана си, оригна се, тръсна рамене и се повлече към къщи.
Трябваше да се прибере, да избистри главата си и да помисли. Бе си спомнил нещо, което можеше да промени живота му. Точно така, както го бе променил преди дванайсет години, след злополучното нападение над Гостун. По това време Теодорит бе съвсем друг – напет и самоуверен, облечен с красиви дрехи и с пълна кесия. Силата и майсторството му в боя бяха привлекли погледите върху него и той бързо започна да се издига. Отначало го наемаха търговци, които искаха да пази сергиите им по пазарите. След това започнаха да му възлагат по-отговорни задачи – да охранява керваните им или да се грижи за безопасността на тях самите и семействата им. Скоро всички знаеха – ако искаш сигурна защита, трябва ти Теодорит!
Наемникът спря на средата на улицата и се загледа в луната. Някъде избуха бухал, закъсняла котка лениво се влачеше по улицата. Славни времена бяха! Бе участвал в смъртоносни схватки, бе се хвърлял в неравностойни битки, но винаги побеждаваше. А славата му растеше. Парите също. Ако не беше болната му майка, Теодорит щеше да е истински щастлив. Но той правеше всичко по силите си, тя да се чувства колкото се може по-добре. Настани я при себе си в просторната си къща до източната страна на виадукта, нае най-добрите лекари и билкари, които да се грижат за нея, викаше поне веднъж в месеца някой от колобарите да пречистват тялото и духа ѝ. Накрая лично боритарканът на Филипополис Гостун го покани да оглави охраната му. Всичко се нареждаше прекрасно. До онзи злощастен четвъртък!
Така и не разбра какво се обърка под стените на града. Яздеха спокойно и се смееха, а в следващия миг ужасът се стовари върху тях с цялата си сила. Господарката Косара бе мъртва, дъщеря ѝ пищеше ритайки с крака преметната през гърба на един отдалечаващ се кон, част от другарите му лежаха мъртви по земята.
Всъщност всичко започна седмица по-рано. Някой бе обрал резиденцията на Гостун, задигайки парите за похода на Борис срещу Византия. Боритарканът побесня. Теодорит отговаряше за охраната и цялата вина падна върху него. Той проведе щателно разследване, но не откри нищо. Ключалките бяха цели, никой не бе влизал в къщата. Но парите ги нямаше. Така и не разбра какво е станало. До тази вечер.
Един от разказите на другарите му по чашка бе подсетил телохранителя за нещо, което видя малко преди обира. Нещо, за чиято значимост досега не си бе давал сметка. Теодорит разказа подозренията си на пияната компания, но никой не му обърна внимание. И по-добре! Първо трябваше да се увери, че е прав, а след това да накара този, който бе станал причина за сгромолясването му, да си плати.
Наемникът се усмихна в тъмнината. Може би пак щеше да се издигне до върха. След като Гостун го изгони, репутацията му падна катастрофално. Никой вече не се доверяваше на Теодорит. Никой не искаше да го наема както преди. Наложи му се да продаде хубавата си къща, за да не гладува и да се премести с майка си в покрайнините на града. От време на време намираше малки поръчки, но те бяха дребна работа – да пази градината на някой селянин, да прибере дълг от отказващ да си плати длъжник или да се грижи за животните на някой мулетар.