Срещу него, с нож и къс меч в ръка, бяха застанали Кървавия и закачуленият непознат. Те също дишаха тежко и изненадано се обърнаха към връхлитащите ги нападатели.
– Това са хората на княза! – извика касапинът и се хвърли срещу писаря.
Климент отби ножа му с меча си, двете остриета се срещнаха със звънтене. Въпреки ниския си ръст и килограмите си, Кървавия ловко заобиколи писаря, опитвайки се да го откъсне от помощниците му и отново атакува, целейки с ножа си гърлото на противника си. Климент се приведе, за да избегне удара, а в точи момент закачуленият блъсна Невестулката и побягна. Корсис се метна след него, крещейки му да спре.
– По-добре се предай! Нямаш шанс срещу трима ни! – извика писарят на касапина, който се оглеждаше като хванато на тясно животно. – По-добре се предай и ти обещавам княжеската милост – повтори Климент и вдигна меча си.
Кървавия облиза устни, избърса потното си лице и без да отговаря отново се хвърли напред. Писарят парираше ударите му, опитвайки се да даде възможност на Невестулката да се включи в боя, но касапинът така ловко се въртеше из стаята, че бившият крадец не смееше да атакува, страхувайки се да не нарани господаря си.
Биейки се като див звяр, месарят се опитваше да се добере до врата. Острието на тънкия му нож проблясваше като светкавица из стаята, ударите му бяха бързи и писарят с мъка успяваше да ги парира. Страхът даваше допълнителни сили на касапина, който не спираше да мушка и ръга, търсейки начин да се измъкне.
Неочаквано мъжът до стената се включи в боя. С див вик той скочи напред и с всичка сила стовари медното си духало върху главата на Кървавия, който рухна на земята с разцепен череп. Климент насочи меча си към сърцето на убиеца, а Невестулката коленичи и го хвана за гърлото. Оказа се излишно. Касапинът бе мъртъв.
– Така му се пада! – процеди през зъби мъжът със сивата коса и бавно се свлече по стената на пода. Зад него по бялата вар остана тъмна кървава диря.
– Ти си ковачът Блех, нали? – писарят коленичи и подхвана умиращия, който кимна с глава. – Защо те нападнаха тези двамата?
Вместо отговор, раненият само се усмихна и поклати глава. По устата му се появиха кървави мехури.
– Аз съм пратеник на княза. Мога да ти помогна. Но трябва да ми кажеш кой те нае за нападението над Гостун. Помниш нали? Било е преди дванайсет години!
Ковачът кимна отново, от устните му се отрониха няколко неразбираеми думи. Писарят допря ухото си до лицето на Блех, опитвайки се да чуе какво казва той.
- Не знам кой беше... Носеше качулка, лицето му винаги бе скрито. Но плащаше добре, много добре... С истински жълтици... Като тази – ковачът извади изпод дрехите си медальон от златна монета. От едната му страна бе изсечена главата на някакъв император, от другата, седнала на трон Богиня, подаваща му глобус. Блех изхриптя, думите излизаха с мъка от устата му – Толкова добре, че след това нямаше нужда да работя повече... Никога... Беше нисък и преправяше гласа си...
– Но кой беше той, кой? – отчаяно разтърси умиращия Климент. – Как да го намеря?
– Не знам... И други питаха... Но никога не съм знаел... Кървавия... – главата на Блех се люшна и застина в страни.
Ковачът беше мъртъв.
Корсис блъскаше хората по пътя си. Отначало викаше да се пазят, но скоро започна да пази дъха си за преследването. Пред него закачуленият ловко се провираше през тълпата, рязко завиваше по малките улички, прескачаше купчините с боклуци и макар младежът да тичаше с всички сили, все повече и повече увеличаваше разстоянието помежду им.
– Дръжте го! – извика Корсис на появилия се зад един от ъглите патрули, но преди войниците да разберат какво да направят, беглецът профуча покрай тях.
Стараейки се да не изостава, помощникът на писаря се втурна с нови сили след убиеца. Страхуваше се маскираният да не свие из малките улички на града, които се пресичаха в гъста мрежа и да му избяга. За негови учудване беглецът се отправи към центъра. Прелетя като вихър през пазара, шмугна се под кафяв кон, който с цвилене се изправи на задните си крака, прекоси Хебър по един от централните мостове и се насочи към резиденцията на боритаркана Курт.
"Нима отива да се предаде?" – невярващо си помисли Корсис докато продължаваше да тича.
Мъжът прелетя като хала по мраморните стълби, изкрещя нещо на войните, застанали на пост пред вратата, и изчезна във вътрешността на къщата.
Корсис нямаше този късмет. Стражите на входа се опитаха да го спрат и се втурнаха след него, след като той продължи, без да обръща внимание на думите им. Единият от войниците го хвана за рамото, другият се хвърли в краката му.