– Глупаци! Пуснете ме! Ще го изпуснем! – изкрещя Корсис, а гласът му отекна под мраморния свод.
Тримата се затъркаляха по пода. Привлечени от шума, от помещението до вратата изскочиха още войници, които също се включиха в боя. Въпреки че се бореше като лъв, ругаейки и блъскайки противниците си, скоро Корсис бе прикован към пода. Над него се надвеси чигат с изваден меч, тънки черни мустаци и гневнен поглед.
– Тъй, тъй... – каза присмехулно военният, завъртя оръжието си и ритна поваления – Я да видим, какво имаме тук?! Кой си ти, че така нахлуваш в резиденцията на боритаркана!? За какъв се мислиш?!
– Аз съм княжески пратеник! Преследвам престъпник, който влезе тук! Курт може да е в опасност!
– Какъв престъпник? Влизал ли е някой друг? – чигатът въпросително погледна един от войниците си.
– Малко преди него се появи един мъж. Знаеше паролите, затова го пуснах. Лицето му беше скрито. Но знаеше паролите и затова... – повтори войникът, но чигатът го удари с плоската страна на меча си.
– Ах ти... – започна той, но в следващия миг от горния етаж се чу писък, последван от викове за помощ.
– Това е Курт! – извика Корсис, изтръгна се от ръцете на тези, които го държаха и затича по стълбището.
След него, сипейки ругатни, се втурнаха чигатът и подчинението му.
Боритарканът Курт беше в покоите си. В ръката си държеше меч. Паднал по гръб на пода в локва кръв, пред него лежеше непознатият. Качулката му се бе смъкнала и Корсис разпозна в него помощника на боила – Маламир.
– Чух викове, в следващия момент той нахлу в стаята ми. Беше с качулка и не можах да го разпозная. Стискаше нож. Помислих, че ме напада, затова извадих меча си и го промуших... Не знаех, че е Маламир. Не знаех... – боритарканът тежко се отпусна на стола и си наля чаша вино. – Но защо е дошъл тук въоръжен? Какво с искал от мен?
- Искал е да те убие! – мрачно каза Корсис, загледан в лицето на мъртвеца. – Точно както е убил и бившия телохранител на Гостун Теодорит!
12
– Пресвета Дево Мария! – каза Невестулката, седна на стола, прекръсти се и стана отново – Навсякъде само трупове!
– Не знаех, че си толкова набожен! – заяде го Корсис.
– Всички крадци са набожни и суеверни! Не знаеш ли? Нямаме кой друг да ни пази освен светците на небето и добрата Божия майка! Затова често ги молим за закрила. И се опитваме сами да си я осигурим – Невестулката докосна с признателност дървеното кръстче на шията си. – Човек никога не знае, нали?
Писарят остави помощниците си да се препират. Тримата се бяха прибрали в малката пристройка, която обитаваха. Имаха нужда да се подкрепят и починат, а Климент да събере мислите си след сутрешните събития.
На вратата се почука и двама слуги внесоха тава с печено и кана вино. Подарък от боритаркана Курт, за писаря и помощниците му. Боилът ги бе поканил на обяд, но Климент отказа. Искаше да обмисли всичко на спокойствие.
Щом видяха храната – гълъби с бадеми и дробчета, задушени във вино, Корсис и Невестулката забравиха спора си и се нахвърлиха върху яденето. Климент също седна пред масата, извади металната си вилица и започна да се храни, но мислите му бяха другаде.
Във Филипополис не намери отговорите, на които се надяваше. Вместо това въпросите ставаха все повече. Имаше чувството, че се движи в мъгла, че се върти в кръг като малко, заблудено в гората дете. От къде трябваше да започне? Имаше ли връзка между случилото се в града и престъпленията в Плиска?
Едно поне бе ясно, някой стоеше зад нападението над Гостун и семейството му и сега злото, посято преди дванайсет години, бе избуяло, за да вземе поредните си жертви.
Теодорит, майка му, Блех, Кървавия и Маламир, бяха намерили смъртта си, заради нещо, което се бе разиграло под стените на Филипополис.
Помощникът на боритаркана ли беше отговорен за тези престъпления? Според Корсис – да! Младежът бе категоричен, че човекът, с който се бе сблъскал пред дома на Теодорит, преди да го намери мъртъв, е бил Маламир. За това говореше и надрасканата бележка, намерена в джоба на убития телохранител. "Quis custodiet ipsos custodes? – Кой ще пази пазачите?"
Изглеждаше напълно възможно! Сигурно бе станало така: Теодорит се среща с приятелите си ветерани в "Плаща", където бившите военни пият и си разказват стари истории. Нещо казано внезапно пробужда спомените на телохранителя, който бърза да запише мисълта си. Надрасканата бележка ясно говореше за това, че убитият бе заподозрял някои от участниците във властта. След което се е върнал в дома си, а в сърцето му е забита кама. Това значи няколко неща – или убиецът е присъствал на сбирката и се е уплашил от поведението на Теодорит, или е знаел за плановете им да разследват старото нападение срещу Гостун и е решил да заличи всички следи.