Маламир идеално пасваше в този образ. Бивш военен, той спокойно е можел да присъства в "Плаща". Като помощник на Курт е знаел за плановете на писаря. И което е най-важното, Маламир бе участвал в разигралите се преди дванайсет години събития. Като подчинен на Курт, той също е отговарял за безопасността на Гостун и семейството му. Което обясняваше намерената бележка в джоба на убития Теодорит.
Нещата започваха да идват на местата си. Преди несъстоялия се поход на Пресиян Маламир се възползва от положението си и ограбва парите за похода на Борис срещу Византия. Здравите ключалки, мистерията как е проникнал крадецът ясно говореха, че става дума за вътрешен човек. Започва разследване и за да прикрие следите си, военният организира нападението над Гостун. Боритарканът е съсипан, кражбата остава неразкрита.
Дванайсет години по късно Гостун е убит и следата води Климент обратно във Филипополис. Маламир научава какви са намеренията му и уплашен да не бъде разкрит, започва да унищожава всички, свързани със случая. Убива Теодорит, който може да си е спомнил нещо. Приятелят му Кървавия, го предупреждава за интереса на писаря към ковача Блех, двамата решават да се oтърват от неудобния свидетел. Накрая, обезумял от страх Маламир, се опитва да ликвидира дори боритаркана Курт. Но тук късметът му изневерява и той е убит от боритаркана.
Някъде заби камбана и откъсна Климент от мислите му. Но улицата с дрънчене мина каруца, военни команди за смяна на стражата се чуха от резиденцията на Курт.
Писарят се огледа. Заситени, Корсис и Невестулката дремеха на столовете си. Така ли бе станало? Маламир ли беше виновен за последните убийства? Имаше чувството, че пропуска нещо. Климент махна с ръка. Вечните му съмнения във всеки и всичко, му пречеха да приеме решението. Но в крайна сметка поне тази част от загадката изглеждаше изяснена. Маламир бе виновен за много кървави дела и в крайна сметка си бе получил заслуженото.
Но с какво му помагаше това? За друго бе дошъл в града на Филип Македонски. Трябваше да разбере защо Агоп бе избягал от Филипополис.
Климент плесна с ръце и помощниците му стреснато подскочиха на местата си.
– Ставайте! – нареди им той. – Имаме работа за вършене. Трябва да потърсим Кирил, Инокентий и дори пратеника на папата Ги Демел. Може би те ще ни разкажат нещо интересно за нашия свещеник.
– Няма нужда да ги търсим – отговори му Корсис и се протегна. – След обяд има диспут в библиотеката до стадиона. На пазара само за това говореха. Всички ще бъдат там.
Централната зала на Филипополската библиотека беше разчистена. Пейките и масите, на които обикновено стояха посетителите, бяха наредени в центъра под формата на буквата "П". В средата на всяка от тях бяха поставени разпятие и шесторък меден свещник.
На централната маса се бе настанил Инокентий. Митрополитът имаше високо чело, сини очи и гърбав заострен нос, който му придаваше хищен вид. Гъста, внимателно сресана сива брада се диплеше по черното му расо. Макар да се усмихваше любезно, византиецът имаше вид на човек, свикнал да командва. От двете му страни, въртейки се на местата си, като верни кучета, бяха двамата му помощници, йеродяконите – Гаврил и Методий.
В ляво от тях, с кисели физиономии седяха пратениците на папата. Те се набиваха на очи като ярко петно сред облечените в черно свещеници. Епископ Ги Демел – едър, плешив и с топчест нос, не показваше да изпитва каквото и да било неудобство в искрящата си бяла роба, обшита със златни шевици и пурпурно червен епитрахил с големи сребърни кръстове. Той гръмогласно се оплакваше на латински, че негово право е да заеме почетното място и заплашваше, че е пратеник на папата и няма да остави това така.
Йеродяконите на Инокентий му отговаряха на гръцки, че това не е диаспорът на Рим и че тук Константинополският митрополит е с предимство.
Дали двете страни разбираха какво им говорят опонентите оставаше неясно.
Точно срещу Ги Демел и хората му, седеше Кирил. Климент бе изненадан и очарован от българския свещеник. Бе очаквал да види някой разлютен старец с библейски вид, но Кирил бе млад, с добре подрязани брада и мустаци и гъста, пригладена назад коса. Той не участваше в спора, а само гледаше гърците и римляните с тънка усмивка, разменяйки тихо по някоя дума със седналите от двете му страни свещеници.