Тиона примъкна стола си по-близо до масата и бързо заговори.
– Никой не знае къде изчезнаха три от момичетата. Много от тях бягат или биват изгонени, но не и тези. И трите бяха поръчани от един и същи човек. Не го бяхме виждали, но се знаеше се, че обича да бие и измъчва. Но плащаше много и Семел не му придиряше. След като изчезна първото момиче, ни каза, че е избягала. Повярвахме му, но се случи отново. Когато стана за трети път беше ясно, че нещо не е наред. Още повече, че изчезналите момичета бяха тихи и кротки и никога не бяха създавали проблеми. След това намерихме дрехите на две от тях. Бяха скрити в мазето. Изпрани, изсушени и закърпени, но се виждаше, че са били разкъсвани, а по тях все още личаха петна от кръв. След тези случай Семел много забогатя. Когато пийнеше повече почваше да се хвали, че е намерил златна мина, която ще му осигури пари за цял живот. Няколко пъти го видях с един от клиентите, който му даваше кесии с монети. Беше страшен – целият в черно, миришеше на тамян и говореше с дрезгав глас. Беше идвал и преди, но никога не се включваше във вакханалиите, а просто седеше, пиеше и гледаше. После човекът изчезна, а Семел беше много гневен. Биеше ни и разправяше, че са го измамили и ние сме виновни за това. Непрекъснато повтаря как ще ни избие всичките, ако се разприказваме.
– И наистина ще го направя! Как се осмеляваш да разкриваш тайните ми! Ти малка никаквице! – Семел, който се бе доближил неусетно до масата, зашлеви момичето, което падна от стола си. – А вие – обърна се той към Климент и Невестулката. – Вие не мислете, че ще се измъкнете от тук живи – очите на мъжа хвърляха мълнии, в ръката му като с магия се появи нож. – Бруууус! Имам нужда от помощта на всички ви!
"Всички ви?" – помисли си писарят, докато отблъскваше стола си назад – "Нима има и други? По дяволите!"
От ъглите неочаквано се появиха няколко мъже, които до сега се бяха спотайвали в сенките и без да кажат и дума се нахвърлиха върху Климент и спътника му. Писарят извади свирката си и се опита да я надуе, но един от мъжете го блъсна в ребрата, писарят се удари в стената зад себе си и я изпусна.
Тиона се сви под масата и започна да пищи. Останалите клиенти наскачаха от местата си, но бързо бяха изблъскани в задната част на заведението.
Невестулката се облегна на стената до писаря. Дрехата на рамото му бе срязана, кръв се стичаше по гърдите му. И двамата се опитваха да се защитават с чашите си, защото нямаха други оръжия.
– Помощ! На помощ! – извика писарят, но никой не отговори на виковете му. Дори и да го чуваха, войниците имаха изричната заповед да не мърдат от местата си, докато не изсвири с проклетата свирка.
Мъжете срещу тях само се ухилиха и бавно тръгнаха напред, прехвърляйки ножовете си от ръка в ръка. Дългите им черни сенки се извиха злокобно по сводестите стени. В този момент вратата на помещението се отвори и вътре нахлу огромният портиер. На земята зад него лежеше Корсис.
– Аз съм княжески пратеник! Аз съм писарят на Борис! Който ме нападне ще бъде наказан жестоко! – извика Климент и отново размаха чашата си пред себе си. – Оставете ни да излезем от тук и никой няма да пострада!
Мъжете срещу него се разколебаха за момент.
– Не го слушайте! Ако го изпуснем ще ни предаде и с всички ни е свършено! Ако го убием и изчезне никой няма да разбере какво се е случило! – Семел беше зад хората си и ги окуражаваше. – Давай Брус! Убийте ги!
Огромният портиер се хвърли напред, опитвайки се да посече Невестулката. Джебчията успя да се извие в последния момент и да избегне острието, което направи бразда на стената зад него. Якото туловище на Брус обаче се стовари върху бившия крадец и буквално го смаза под тежестта си. Невестулката се свлече в безсъзнание и остана да лежи на земята. Брус скочи ловко на крака и с широка усмивка се обърна срещу писаря.
"Нима ще загина по този нелеп начин. В някакъв долнопробен вертеп? Що за смърт е това" – отчаяно си помисли Климент и размаха отново безполезната си чаша срещу нападателите. – "Наистина прекрасен край за кариерата ми. Еспор ще има да се смее... Трябва да направя нещо!"
Писарят се отлепи от стената, блъсна изпречилия му се стол в краката на единия от нападателите си, който се препъна, но не падна на земята. Останалите го наобиколиха. Отзад Семел даваше резки команди с пискливия си глас. Климент хвърли чашата си по портиера, но тя отскочи от едрите му рамена без да му навреди. Брус му се ухили с вълча усмивка.
– Няма къде да избягаш! – изсъска той и вдигна меча си.
Писарят скочи встрани, грабна един от фенерите, закачени на стената и го завъртя пред себе си. Нападателите му за миг отстъпиха назад.