– Ти беше Лема, нали? – писарят спря за миг и се усмихна. – Довел съм ти нови приятелки. Бъди любезна с тях, защото са сами и уплашени.
– Аз винаги съм мила и любезна! – сопна му се момичето. – Няма нужда някой като теб да ми го казва!
– Сърдита ли си, Лема? Може би трябва да отидеш при приятелите си. Хрис и Бан. Не се ли казваха така?
Лема махна с ръка.
– Не ми говори за тези негодници! Избягаха! Представяш ли си? Без да ме вземат с тях! Дори не ми казаха какво смятат да правят! А мислех, че сме приятели! Какво ще правя сега без тях? – очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Сигурно ще се върнат. Може просто нещо да ги е забавило в града – Климент не знаеше как да утеши малката си приятелка.
– Няма да се върнат! В началото и аз мислех така, защото бяха оставили нещата си тук, но после и те изчезнаха. Както и да е, все ще се оправя някак си! – момичето скочи от купчината дърва, на които седеше и тръгна през двора.
Климент искаше да каже нещо на Лема, да я утеши, но не знаеше какво. Погледна към сиропиталището, на прага на което бе застанал Дориян. Писарят вдигна ръка, махна на свещеника, който му отговори и си тръгна.
– Клименте! Клименте! Радвам се, че се върна! – варнехът Самуил хвана писаря под ръка и го поведе по един от коридорите на замъка. – Трябва да поговорим. Докато те нямаше се случиха някой неща и не искам вината за тях да падне върху мен. Направих всичко по силите си, за да не се случи нищо на момичето, но се страхувам, че ми е нужна твоята помощ.
– Кое момиче? – не съобрази в първия момент писарят. Мислите му още бяха при децата, настанени при Дориян и той не схвана каква е връзката им с останалия в Плиска Самуил.
– Как кое момиче? – учудено махна с ръка варнехът, стисна Климент за лакета и го поведе по коридора. – Аврора, разбира се! Тази, която донесе жълтата кутия с отрязаната глава.
– И какво за нея? – Климент дръпна ръката си от тази на варнеха. Само това оставаше, Самуил да почне да го води напред-назад като маймуна. – да не се е случило нещо с нея?!
– Не, не! – побърза да отговори военният и се огледа в двете посоки на коридора, сякаш се страхуваше, че някой може да ги подслушва. Освен застаналите на пост войници, които с интерес ги наблюдаваха, не се виждаше никой друг. Това не попречи на варнеха да снижи гласа си до шепот. – Засега всичко е наред.
– Засега! Какво значи "засега" – попита писарят, спря и се взря в събеседника си. – И защо трябва да шептим?
– Предателство! – отново едва доловимо отговори военният и пак го задърпа за ръката, но този път Климент не се възпротиви. – Както ти казах, трябва да поговорим. Но нека намерим по-подходящо място за това.
Самуил почти набута писаря в една от празните стаи. Преди да затвори вратата той отново огледа коридора в двете посоки.
– Ако някой се появи, веднага трябва да ме известиш – заповяда той на патрулиращия войник, след което промени намерението си. Я по-добре застани пред вратата и не пускай никой да влиза. Не бива да ни прекъсват по никакъв повод. Разбра ли?
Стражът почтително кимна, след което застана като изтукан на мястото, показано от варнеха.
Стаята бе малка, пълна със сандъци, ракли и кутии, потънали и прах. Миришеше на застояло.
– За какво е цялата тази тайнственост? – попита писарят, но Самуил не му отговори. Вместо това военният го сграбчи отново за ръката и го поведе към най-отдалечения край. Отвори капаците на прозорците, през които веднага нахлу гълчавата от града и застана съвсем близо до стената.
– Никой не идва тук, откак Борис замина, а Гостун беше убит – каза варнехът и се огледа отново, сякаш очакваше да намери някой да се крие между сандъците. Очите му се въртяха трескаво, ръцете му махаха в страни. – Страх ги е! Всъщност не – поправи се веднага Самуил. – Виждал съм тук някои от поповете, онези константинополските. Архиепископ Йоан само обикаля коридорите и си вре носа където не му е работа.
– От него ли те е страх? Какво става, Самуиле? Защо ме довлече в тази прашна стая?
– Предател! – викна варнехът, след което отново сниши глас. – Сред нас има предател!
– Предател ли? Какъв предател? – объркано попита писарят.
– Не знам! Но някой се опитва да убие момичето. Аврора! – поясни за всеки случай той.
– Да я убие ли? – повтори Климент, облегна се на стената и притвори за миг очи. – Как така да я убие? Нали я пазим в замъка?
– Пазим я! Затова е жива. – Самуил прекара пръсти през посивялата си коса. – Но както ти нареди, я оставяме да излиза. Съпровождат я Мария и един войник. Аврора купува разни неща, едни взима, други и пращат в замъка. Дадох ѝ малко пари, тя някак си се разбира с продавачите какво иска да купи. След това Мария се пазари вместо нея. Огън е това момиче! Огън! – очите на варнеха за миг проблеснаха. – Прислужницата имам предвид. Не знам как щяхме да се оправяме без нея. Само тя успява да общува с Аврора. Не знам как го прави, но двете се разбираха чудесно.