Невестулката, захвърлил дрипите си на прокажен, застана пред масата на Лаца.
– Господарю! Господарю! Аз разкрих княжеските хора! Не искам друга награда освен живота си. Мога да разкажа и много важни неща. Аз ги подмамих тук и помогнах да ги заловят! Батой ще бъде доволен, че сте ги пипнали, само не ме забравяйте – не спираше да нарежда джебчията.
– Не ги убивайте! Доведете ги! – гласът на слепеца се извиси над шума от битката. – Това се отнася и за теб, кръчмарю!
Двамата здравеняци се отлепиха от пейката, разбутаха останалите и огледаха заловените Климент и Корсис. От носа на писаря течеше кръв, окото на помощника му бе затворено и подуто. Ръцете на двамата бързо бяха вързани зад гърбовете им, двамата бяха грубо изблъскани на пейката пред Лаца.
– Какво искате? – попита той, а пръстите му започнаха да барабанят по мръсната маса.
– Нещо, което не е за ушите на всички – веднага отговори писарят. Той мислеше за скритата в ботуша му кама и как тя ще му помогне, ако нещата загрубеят още повече. – Исках да се срещнем без много шум, но не се получи. Все едно. Това, което искам да обсъдим, още е в сила. И ще донесе огромно богатство и на двама ни. Знам тайни от двореца, каквито не си и сънувал! Ти решаваш. Но няма да говорим тук – писарят се облегна на стола си.
Дебела бръчка проряза и без друго набръчканото чело на Лаца. Водачът на крадците повъртя перото в ръцете си, след което цъкна с език. Двамата му помощници изправиха Климент и Корсис на крака, Паяка също се изправи.
– Хайде разотивайте се! – нареди той. – Няма нищо интересно за гледане.
– А за слушане? – обади се висок мъж с липсващи предни зъби. – И ние искаме да чуем тайните на княза.
Тълпата около него се разшумя одобрително.
– Казах де се махате! – гласът на Лаца звучеше тихо, но заплашително. Двамата му помощници извадиха дълги тънки ножове, които пробляснаха на светлината на факлите. Тълпата се люшна назад. Мърморейки един пред друг клиентите на "Вълшебната подкова" се върнаха по местата си.
– Ако има нещо, което трябва да знаете, ще ви уведомя – насмешливо добави слепецът и тръгна към вратата в ъгъла. Помощниците му избутаха двамата си пленници след него. Невестулката успя да се шмугне в последния момент през отвора, преди вратата да хлопне зад гърбовете им.
Вървяха дълго.
Минаваха от къща в къща, спускаха се и се изкачваха, врати се отваряха и затваряха, катинари и ключалки щракаха зад гърбовете им. Цялата част на града бе превърната в дървен лабиринт, в който хора като Лаца – Паяка и помощниците му да могат да се скрият, ако има нужда.
– Всеки ден ли минавате по този път? Сигурно е страшна досада! – обади се Корсис, но вместо отговор получи удар в гърба. Повече никой не проговори.
Макар и сляп, Лаца вървеше бързо. Тъмнината не му пречеше и той не се препъна нито веднъж през целия път. Писарят отчаяно се опитваше да измисли какво да прави, но не му хрумваше нищо. Слепоочието му пулсираше там, където го бяха ударили, в главата му се въртеше само една мисъл: Невестулката ги бе предал! След всичко, което бяха преживяли, след доверието, което мислеше, че съществува помежду им, крадецът в крайна сметка ги бе изоставил, за да спаси собствения си живот. Климент въздъхна. Май трябваше да послуша Корсис, когато го съветваше да не се доверява на джебчията.
Най-накрая стигнаха.
Минаха през дебел капак в пода и се озоваха в квадратна, добре обзаведена стая. Лаца даде кратки нареждания с лаещия си глас и писарят и помощникът му се оказаха здраво овързани за два стола. Пазачите на слепеца застанаха зад тях. Невестулката се сви в един от ъглите, чакайки с притаен дъх какво ще се случи.
Паяка придърпа широк, уплътнен с кожи стол, наля си чаша вино и седна срещу пленниците.
– Казвай сега каквото имаш да казваш и гледай наистина да си заслужава – грубо попита той и отпи от чашата си.
– Аз съм Климент, личен писар на княза... – започна писарят, но Лаца го прекъсна.
– Въобще не ме интересува кой си и чий си! – Паяка сбърчи лицето си в грозна гримаса. – Тук въпросите задавам аз и вярвай ми, ханът, князът или както е решил да се нарича днес Борис, няма да ти помогне. Искаше да говориш с мен, е говори.
– Първо ни освободи! – настоя писарят. – От къде да знам, че след като ти кажа това, което знам, няма да ни заколиш?
Лаца се изсмя.
– Да ви освободя казваш – повтори той. – Може и да съм сляп, но не съм глупав. Кой знае какво сте намислили с помощника ти. Така че казвай за какво става дума. Освен ако не предпочиташ да си поиграем преди това!
– Внимавай, как говориш с господаря ми! – Корсис задърпа въжетата. – Това няма да ти се размине!