Слепецът се разсмя.
– Много скачаш, пале! Не виждате ли, че сте в ръцете ми? Сами сте си виновни! Няма да ви лъжа – до сутринта ще бъдете мъртви. Ако отговаряте на въпросите ми, може да стане бързо и безболезнено, ако не... – Лаца остави думите си да висят във въздуха. – Може би пък не е зле първо да направим малка демонстрация – той кимна на двамата мъже. – Пуснете им малко кръв. Отрежете им ушите! Но внимателно. Искам да останат живи. Засега.
Климент се сви на стола, затвори очи и стисна зъби. Колко болка можеше да издържи?
Вместо острието на ножа до лицето си, писарят усети как въздухът около него се раздвижи, зад гърба му се чуха няколко глухи удара, но той не усети болка. В следващия момент въжетата, които стягаха ръцете и краката му, започнаха да се разхлабват.
Климент рязко отвори очи. Клекнал до стола му, Невестулката бързо режеше ремъците с ножа си.
– Помогнете ми, господарю! Така и не се научих да убивам. Тези двамата скоро ще се свестят. Трябва да ги вържем преди да се освободят, а да не забравяме и за старчето.
Въжетата на Корсис също бяха свалени, но вместо да помогне на писаря, той сграбчи Невестулката.
– Сега ще си платиш за всичко, мръсен предател! – разкрещя се той, стискайки крадеца за гърлото.
Използвал създалата се суматоха, Паяка скочи пъргаво от стола си, плъзна се като сянка по пода и се опита да избяга през скритата в една от стените врата.
– Остави го, Корсис! Той ни спаси живота! – извика писарят и се хвърли към бягащия. Успя да го хване за края на дрехата и да го препъне.
Паяка ловко скочи на крака и замахна с тоягата си. Този път обаче точността му изневери, той удари стената, а Климент успя да го повали на пода, затискайки го с тялото си. Слепецът започна да се дърпа, тънките му старчески ръце и крака се замитаха в мрака съвсем като пипалата на паяк.
Скоро Лаца и двамата му помощници бяха здраво завързани, а устите им запушени. Задъхани, Климент, Корсис и Невестулката седнаха да си поемат дъх.
– Как можахте да се държите толкова безразсъдно, господарю! – упрекна ги крадецът. – Разбрахме се да се поперчите, за да привлечете внимание върху себе си, не да нападате с нож кръчмаря. Това беше лудост! Истинска лудост!
– А ти можеше да ни помогнеш, вместо да ни предаваш – нападна го Корсис. – Всичко щеше да е наред, ако не беше разкрил кои сме!
– Може да си добър с меча, но определено не си добър с главата – сопна му се Невестулката. – Това беше единственият начин да ви измъкна от кашата, в която се бяхте забъркали. Само още миг и щяхте да бъдете мъртви. Или щеше да накълцаш всички на парчета с меча си?
Корсис отвори уста да възрази, но премисли и не каза нищо.
– Спасих ви кожите, рискувайки собствения си живот – не млъкваше джебчията. – Спокойно можех да си стоя в ъгъла, да си пия виното и да гледам как ще ви светят маслото. И какво получавам? Вместо похвала, само грубости и ругатни! Нали искахте да се срещнете с Лаца – Паяка. Ето ви го – Невестулката посочи овързания слепец. – Сам и на ваше разположение. Можете да го питате каквото си искате! И то благодарение на мен – не можа да се сдържи крадецът.
Скоро Паяка бе настанен на един от столовете, на който доскоро бяха седели собствените му пленници. Двамата му телохранители, омотани от главите до петите и със запушени усти, бяха изтикани в ъгъла. Зад Лаца, с изваден нож, бе застанал Корсис. Помощникът на писаря държеше в другата си ръка дебел вълнен парцал, който да набута в устата на престъпника, ако започне да вика. Точно сега не им трябваха свидетели.
– Както сам каза, може да стане по лесния и по трудния начин – писарят се настани в кожения стол. – Не искаме от теб да предаваш своите, по-скоро ни интересуват неща от миналото. Невестулката твърди, че си ходеща хроника на престъпленията. Ако отговориш на въпросите ни, ще си тръгнем тихо и мирно. Ако ли не, можем да продължим разговора в подземията на двореца.
- Питайте! – каза Лаца и се ослуша. Слепецът се бе успокоил и само накланяше глава сякаш се опитва да чуе нещо. – Ще ви кажа всичко, което поискате!
– Разкажи ми за Александър. Този, който убиха на изкопа на базиликата. Искам да знам наистина ли е бил разбойник като теб.
Лаца се разсмя и хрипливият му глас изпълни помещението.
– Спомням си го много добре – млад и наперен, светът му е до колене. Всички бяхме такива тогава. Но ти бъркаш, писарю! Аз не съм като Александър. Защото той е мъртъв, а аз съм жив – слепецът се озъби с гротескна усмивка, показвайки беззъбото си чене. – Но рано или късно това ни чака всички, нали?
– Аз казвам, по-добре късно – обади се Невестулката и се скри зад стола на писаря. Макар и вързан, слепецът продължаваше да му вдъхва респект и той гледаше да стои по-далеч от него.