Мъртви бяха и двамата му помощници, които лежаха в ъгъла със забити във вратовете стрели.
Галейки главата на Корсис, Климент огледа стената от където бяха дошли фаталните изстрели. Малката бойница с капак, бе толкова изкусно монтирана, че оставаше почти незабележима. През нея можеше да се подслушва какво става в стаята, а при нужда дори един стрелец да държи под обсада всички в помещението.
Явно това бе причината макар и заловен, Лаца да не се притеснява от положението си. Слепецът се бе ослушвал и чакал някой да му дойде на помощ. Но си бе направил грешно сметката. Вместо Климент и помощниците му, стрелецът бе избил своите. Най-вероятно, за да не може слепецът да разкрие някоя от тайните си. Корсис бе ударен, защото стоеше между убиеца и целта му.
– Всичко беше безсмислено, нали? – изохка Корсис и Климент с тревога отбеляза колко бледо е лицето му – Не научихме нищо съществено.
– Напротив! – отговори му писарят. – Разбрах някои много важни неща, макар не точно тези, които очаквах. Вече знам кой е Батой. И имам представа къде би трябвало да го търся. Както и защо и как винаги се измъква от преследвачите си. Мисля, че знам също така и с каква цел Гостун е дал фаталната вечеря.
Младежът го погледна объркано.
Беше време Корсис да пази леглото. Макар още на следващия ден след съмнителната им операция, той да твърдеше, че му няма нищо, Климент категорично забрани на помощника си да става докато не се възстанови напълно. Сутрин и вечер през къщата минаваше лекар, който промиваше раната на Корсис, сменяше превръзката му, даваше му отвара за намаляване на болката и редица съвети как да води здравословен начин на живот. За късмет, раната не се възпали, което всъщност бе най-опасното. Инфекцията, получена от мръсното острие на стрелата, попаднала в плътта, бе много по-смъртоносна от самото нараняване. Няколко пъти намина и презвитер Дориян, който се осведомяваше за здравето на ранения, даваше му на свой ред нова порция морални напътствия и съвети и ги уведомяваше как вървят работите в сиропиталището му. Точно както бе предполагал свещеникът, момичетата от Филипополис бързо бяха намерили общ език с останалите сираци и бяха забравили ужасните издевателства, на които бяха станали жертва.
– Чиста е детската душа – казваше Дориян, докато седеше до леглото на ранения. – Тя е светла, неопетнена, непрекъснато търси доброто и бързо забравя злото. Тя е като бяло ленено платно, по което за жалост животът година след година оставя своите кални стъпки, докато накрая и тя загрубее и се превърне в грапав кафяв брезент. Де да можеше да запазим поне част от нея или да си спомняме, че и ние сме били деца. Тогава на света щеше да има много по-малко зло и много повече добро. Аз често се моля, но най-близо до Бог се чувствам когато гледам децата как играят по двора.
Климент не чу много от тези разсъждения. През следващите дни се опита да потвърди изводите, до които бе стигнал в леговището на убития слепец. Обикаляше пазара, срещаше се и говореше с различни хора, посети на няколко пъти варнеха Самуил, чигатите Винех и Симеон.
Късметът му се усмихна на пазара. Там на един от ъглите стоеше одърпан свещеник, който обясняваше с писклив глас, как му се явил Свети Йов, който му разказал за страданията, изпратени му от Господ, за да го изпита. Около свещеника се бе събрала тълпа от вярващи, които слушаха с интерес историята, а някои от тях дори му подхвърляха монети.
Старецът твърдеше, че докато живеел в пещера близо до Плиска, светецът го предупредил, че и него го чакат тежки дни, които не закъснели. Зорас, така се казваше монахът, скоро бил прокуден от убежището си и му се наложило да живее в пълния с грехове и изпитания град.
– Но Бог вижда! – не спираше да повтаря отшелникът. – Той вижда какви страдания съм принуден да търпя заради Него и ще накаже тези, които ми се подиграха и ме прогониха от убежището ми! Вижда и ще ги накаже – обяви свещеникът, след което започна проповед за изпитанията на които Господ поставя дори и най-верните си последователи.
Заинтригуван от историята на монаха, Климент изчака края на проповедта, хвана отеца за ръка, заведе го в близката страноприемница и го нагости и напои богато. След което поиска да чуе отначало историята за явяването на свети Йов с пълни подробности. Заситен и опиянен от виното, Зорас нямаше нищо против да разкаже скръбната нишка на живота си на благородния набожен непознат.
Историята се оказа проста и прозаична. Преди години отшелникът избягал в гората, гонен от войниците на Пресиян. Дълго скитал между дървета, засищайки глада си с корени и плодове, а жаждата с водите от потоците, а горските животни били единствените му приятели.