– Но какво.... какво е това? – варнехът Самуил се окопити пръв.
– Това – каза писарят – са останките на Батой и бандата му!
Останалите го изгледаха изумено.
– На как? – не разбиращо попита Винех, а другите закимаха с глави. – Ако това са Батой и хората му, кой тогава е нападал пътниците?
– Точно така! Кой? – Климент изгледа всички един по един. Огънят на факлите хвърляше странни сенки върху лицата им. – Още в самото начало на тази история няколко неща ми направиха впечатление. Първо – писарят сви единия от пръстите си. – Нападенията на Батой бяха прекалено добре организирани. Разбойникът знаеше точно кой, къде и кога да нападне. Второ – въпреки усилията на Самуил и Винех, всеки път когато излизаха да го преследват, той сякаш потъвал вдън земя. Трето – нито веднъж, когато търговците плащали на войници за охрана, Батой не ги бе нападнал. Четвърто – Разбойникът свободно влизаше и излизаше от града, без никой дори да успее да го спре или види. Как ставаше това, при положение, че всички входове уж трябваше да бъдат завардени?
– На къде биеш? – Самуил не изглеждаше никак доволен.
Писарят вдигна рамене.
– Очевидно е! В града има предател! Батой, който и да беше той, получаваше сведения за това какво става в крепостта. Никога не правеше погрешна стъпка и знаеше всичко за плановете срещу него. Това значеше две неща – или бе подкупил някой или самият той бе от военните в крепостта. И то с достатъчно висок пост, за да има достъп да сведенията, които разбойникът използваше – Климент огледа лицата на събеседниците си. – След това срещнах Невестулката. От него разбрах, че интересите на Батой са се прехвърлили и в самата столица. Разбойникът бе подчинил всички престъпни гилдии в Плиска. Беше създал организация в самата столица. От къде бе намерил хора за това? Как го бе организирал. И как толкова често влизаше и излизаше от града без да направи впечатление на никого?
– Искаш да кажеш, че е бил някой от нас? – факлата в ръката на Симеон потрепна.
– Да! Точно това искам да кажа! – гласът на Климент прогърмя под разлюляния от сенките таван. – Не ме мислете за толкова глупав. Беше ми ясно, че Батой не се крие в тази пещера. Ако беше тук, както правилно забеляза Симеон, щеше да има постове още долу на поляната. Нарочно ви доведох на това място. Сами, далеч от тези, които могат да ви помогнат. В бандата на Батой е имало и други войници. Затова ви отделих от тях. Още не знаем кои и колко са предателите. Те със сигурност ще защитят предводителя, ако го бях разкрил пред всички. Затова викнах и Еспор с отряда му. Той не беше в Плиска по време на нападенията, което значеше, че войниците му не са в бандата на този, който се нарича Батой.
– Но как... – започна Еспор, но писарят му махна с ръка да замълчи.
– Ако теорията ми беше вярна, а тя е вярна, всичко получава съвсем лесно обяснение. Батой, нека продължим да го наричаме така засега, е разполагал с всички отчети. Знаел е къде ще минават търговски кервани, къде ще има разположени войски, които да пазят пътищата и лесно е можел да нападне на друго място. Пак по същия начин разбойникът е знаел за предстоящите хайки и е предупреждавал хората си. Това обяснява и начина на извършване на нападенията – бързи и перфектно организирани, така че нито един свидетел да не успее да се измъкне. Точно както би го направил някой военен. Ако бе вербувал подчинените си, това обясняваше как е успял бързо и лесно да подчини престъпниците в града. Батой и хората му са знаели точно кой и как да ударят. Разполага ли са с оръжия, организация и са били достатъчно дисциплинирани, за да ги осъществят. За войниците от крепостта, това не би представлявало проблем. Още повече, че никой не би ги заподозрял. А дори и да ги заловят, винаги могат да кажат, че просто си вършат работата. Наистина брилянтно измислено.
– Но кой? Кой е предателят? – Климент различи гласът на Самуил.
– Наистина. Кой? Възможностите не бяха много. Батой трябва да е или чигат или някой с още по-висок пост. Бе нападал докато Борис и повечето от хората му ги нямаше в града, което стесняваше кръга изключително много. Разбойническият главатар трябваше да бъде търсен измежду боритаркана Гостун, заместника му Чака, варнеха Самуил и чигатите Симеон и Варнех. Гостун и Чака бяха убити, така че оставаха само трима.
– Какво?! Твърдиш, че съм разбойник! – очите на Самуил се наляха с кръв. – Вземи си думите назад!
– Нищо не твърдя – отговори му писарят без да трепне. – Все още.