— В крайна сметка така и не заживяхме в Париж — прошепна Антоан с толкова тъжен глас, че на Жозефин й дожаля за него.
— Много съм си добре. Винаги съм се чувствала чудесно тук…
— Променила ли си нещо в кухнята?
— Не.
— Не знам… Намирам я променена.
— Книгите са повече, да… И компютърът! Пригодих си кътче за работа, преместих тостера, чайника и кафеварката.
— Това трябва да е…
Той поседя известно време мълчаливо, леко прегърбен. Опипваше мушамата на масата, махна няколко трохи. Тя забеляза побелелите коси на тила му и помисли, че обикновено най-напред се прошарват слепоочията.
— Антоан… защо сключи този заем, без да ме предупредиш? Не беше редно.
— Знам. Всичко, което правя от известно време, не е редно… Нямам какво да кажа в моя защита. Но когато си тръгвах, мислех, че… — преглътна, сякаш това, което искаше да каже, беше прекалено трудно за изговаряне. — Мислех, че ще успея да спечеля много пари, да ти върна дори повече, отколкото бях взел, да компенсирам. Имах големи планове, въобразявах си, че всичко ще върви по мед и масло, а ето че…
— Не е краят на света, може да се оправи…
— Африка, Жо! Африка! За нула време сдъвква и изплюва белия човек, разяжда го отвътре бавно и сигурно… В Африка оцеляват само едрите хищници. Едрите хищници и крокодилите…
— Не говори така.
— Отразява ми се добре, Жо. Изобщо не трябваше да те напускам, не го исках истински. Впрочем изобщо не съм искал истински нищо, което ми се случва… Това е най-голямото ми малодушие.
Жозефин видя, че е изпаднал в меланхолия. Не трябваше момичетата да го виждат в това състояние. Споходи я ужасно подозрение.
— Ти си пил… Пи ли, преди да дойдеш?
Той поклати глава, но тя се доближи, подуши го и въздъхна.
— Пил си! Сега ще си вземеш душ, ще се преоблечеш, тук има още твои ризи и едно сако. Ще се постараеш да се държиш изправен и да си по-весел, ако искаш да ги заведеш на ресторант…
— Запазила си ризите ми?
— Ризите ти са много хубави. Не съм си и помисляла да ги изхвърлям! Хайде, ставай и отивай в банята. Ще се приберат след един час, имаш време…
Почувства се по-добре. Предишната непринуденост се връщаше. Ще си вземе душ, ще се преоблече, дъщерите му ще се върнат от занималнята и той ще се държи така, сякаш никога не е напускал дома си. Може да излязат да вечерят навън четиримата, както преди. Застана под душа и се остави на силните струи.
Жозефин гледаше дрехите, които Антоан беше оставил на стола в стаята им, преди да влезе в банята. Изненадана бе от лекотата, с която се срещнаха. Още с отварянето на вратата разбра: той не беше чужд човек, никога нямаше да бъде, винаги щеше да е бащата на дъщерите й, но за жалост бяха разделени. Раздялата беше минала без плачове и крясъци. Спокойно. Докато тя се бореше сама, той бе изчезнал от сърцето й. Тихомълком.
— Винаги съм бил убеден, че има съвсем щастливи хора и винаги съм искал да съм от тях — призна той, след като се върна при нея изкъпан, обръснат и преоблечен.
Беше му направила кафе и го слушаше, подпряла глава с ръка в доверчивата поза на загрижен приятел.
— Ти например, като те гледам сега, ми се струва, че си от тези щастливи хора. Не ми е ясно как успяваш. Нищо не те плаши… Фожрон ми съобщи, че изплащаш заема съвсем сама.
— Взимам допълнителна работа. Правя преводи за кантората на Филип и той ми плаща добре, прекалено добре дори…
— Филип, мъжът на Ирис? — в тона му прозвуча недоумение.
— Да. Станал е по-човечен. Вероятно нещо се е случило в живота му, сега се държи много внимателно с околните…
„Трябва да задържа този миг. Да продължи още малко, за да се запечата в паметта ми. Сега той не е вече мъжът, когото обичам и който ме изтормози, а някакъв друг, добър познат, който още не ми е станал приятел. Трябва да не забравям времето, което ми е било необходимо, за да стигна до този резултат. Да се насладя на мига, в който се отделям от него. Да го възприема като етап. Да взема сили от този миг за по-късно, когато ще се колебая, ще се съмнявам, ще губя смелост.“ Нужно й беше да поговорят още малко, та този миг да се закрепи, да стане реалност. Той бележеше обрат в живота й. Бе нещо като километричен камък по житейския й път. Благодарение на него ще стане по-силна и ще може да продължи със съзнанието, че има смисъл, че всичката натрупана болка, откакто той си бе тръгнал, се е превърнала в невидимо движение напред. „Вече не съм същата, промених се, станах по-силна, страдах, но не е било напразно.“