Във висшето общество единствената ценност на жената е нейната девственост, която тя дарява в деня на брачната церемония. За бъдещия съпруг тя е детеродната утроба. За раждане на момчета. Той не проявява любовта си към нея. Както поучава църковният закон: който обича жена си с пламенна любов, се смята за прелюбодеец. Затова много жени искат да се оттеглят в манастир. През XI и XII век броят на манастирите се увеличава.
„Създаването на деца в брака е позволено, но сладострастието, присъщо на развратниците, е осъдително“ — проповядва свещеникът. Свещеникът, тази важна фигура! Той създава законите. Дори кралят му се подчинява. Ако е излязла от дома си без придружител и бъде изнасилена, девойката не може да се омъжи и всички я сочат с пръст. Банди от младежи, шайки от воини без водачи, рицари без замъци, без господари и без армии кръстосват страната на шир и длъж, търсят свежа плът или старци, които да ограбят. Време на жестоко социално насилие.
На Флорин всичко това й е пределно ясно. Тя не желае да е от жените, дето ги водят към олтара като на заколение. Въпреки че рицарската любов се лее от баладите на трубадурите, в нейното село никой не говори за любов. Отвори ли се приказка за сватба, казват, че младият рицар иска „да се задоми, да вземе жена и да има земя“. Тя отказва да е предмет. Предпочита да се отдаде на Господа.
Флорин започваше да придобива облик. Жозефин си я представяше ясно: висока, руса, снажна, с бяла като сняг кожа, красива дълга шия, зелени бадемовидни очи със смолисточерни мигли, високо изпъкнало чело, възхитителен тен, изписана уста с розови устни, румени бузи, къдрава коса, захваната с широка избродирана лента и спусната на масури покрай лицето. Наред с всички други съвършенства ръцете й са като от слонова кост, нежни, с дълги тънки пръсти с лъскави нокти. Ръце на аристократка.
Не като моите, помисли си Жозефин и погледна унило ноктите си с неизрязани кожички.
Родителите й са разорени благородници, живеят в разнебитена къща, в която свири вятърът и нахлува дъждът. Те мечтаят да си възвърнат загубения блясък чрез брака на единствената си дъщеря. Принадлежат към бита на селото и на града. Живеят в град, но се издържат от оскъдните приходи от земите си. Останали са им само кон, каруца, вол, няколко кози и овце. Обаче голям гоблен с герба им краси стената на стаята, в която се събират вечер край отъня.
Историята започва от една такава вечер край огъня…
Вечер край огъня в малко градче в Аквитания през XII век.
„Трябва да измисля име на градчето.“ Привечер близки и съседи си ходят на гости. Една вечер по време на такова събиране на баби, дядовци, деца, внуци, братовчеди и братовчедки научават, че граф Дьо Кастелно се е завърнал от кръстоносния поход. Гийом Дългата сабя е благородник храбър, богат и красив.
„Тук е мястото да опиша Гийом…“
Златните му къдрици искрят на слънцето и воините му го разпознават в разгара на сраженията по развятата като знаме грива. Кралят го е отличил и му е дарил земи, които Гийом е прибавил към своите графски владения. Има много красив замък, за който овдовялата му майка се е грижила в негово отсъствие, както и обширни плодородни земи. Търси си жена и всички се мъчат да отгатнат името на бъдещата графиня. Тъкмо тази вечер е избрала Флорин, за да съобщи на родителите си, че е решила да отиде в манастир, в ордена на бенедиктинките.
„Значи започвам от тази вечерна сцена и насъбралите се около огъня.“ Флорин изчаква подходящ момент, за да говори с майка си. Не, с баща си… Да натежи неговата дума.
Виждаме ги как чистят грах, кърпят дрехи, остъргват цвеклото, всеки върши нещо полезно. Но и разговарят. Приказват си за обичайните неща, обсъждат последните разправии в града (мъжете, обвинени в двуженство, фермерката, затрила новороденото си дете, свещеникът, който се навърта покрай девойките…), шегуват се, въздишат, отварят приказка за овцете, житото, заболелия вол, вълната, дето трябва да се разчепква, лозето, семената, които трябва да се купят; после разговорът се прехвърля на вечните теми: селскостопанските постройки за поправяне, децата за женене, многото данъци, честите бременности…
„Така преминавам към майката на Флорин.“ Алчна, безсърдечна жена, интересчийка — за разлика от бащата, по-скоро простодушен добряк, но под чехъл.
Флорин се опитва да привлече вниманието на баща си и да вземе участие в разговора. Напразно. Децата нямат право да говорят, когато не ги питат. Ритуалът изисква Флорин да направи лек поклон, преди да заговори с родителите си. Затова тя мълчи и чака сгодния миг, в който ще може да се включи в разговора. Някаква възрастна леля мърмори, че вместо за тези дреболии по-добре да говорят за великите неща. Флорин вдига поглед към нея с надежда, че лелята ще заговори за Господ и тогава тя ще каже. Напразно! Никой не обръща внимание на старата леля и Флорин запазва мълчание. Най-сетне господарят на дома, комуто всеки дължи уважение, се обръща към дъщеря си с молба да му донесе лулата.