— Защото вече не чувал никакви шумове в стаята им! Така се разбира.
Антоан си отбеляза, че трябва да внимава, докато дъщерите му са тук.
— И това го обезпокоило, така ли?
— Да, защото след това родителите се развеждат…
— Не винаги, Зое. Не винаги… Ето, мама и аз още не сме разведени.
Той млъкна. По-добре да смени темата на разговор, за да избегне други смущаващи въпроси.
— Да, но то е все също… Вече не спите заедно.
— Как намираш стаята си тук, харесва ли ти?
Тя направи гримаса и отговори:
— Да, не е зле, става.
Върнаха се в къщата, без повече да разговарят. Антоан отново хвана Зое за ръка и този път тя не я издърпа.
Прекараха следобеда на плажа. Без Милен, тъй като тя отваряше магазинчето си в четири часа. Антоан се стресна, когато Ортанс съблече тениската и пареото — имаше тяло на жена. Дълги крака, фина талия, закръглено дупе, малко, нежно, но мускулесто коремче, гърдите й аха да изскочат от горнището на банския. Тяло и походка на жена. Начинът, по който вдигна дългата си руса коса и я завърза, по който намаза с крем бедрата, раменете и врата си, го смути. Извърна поглед и огледа плажа, за да види дали наоколо няма мъже, които да я зяпат. Въздъхна с облекчение, защото видя, че са едва ли не единствените на пясъка с изключение на няколко деца, които си играеха в морето. Шърли забеляза смущението му и заяви:
— Смайващо, нали? Ще подлуди мъжете! Само като я види, синът ми губи и ума, и дума.
— Когато си тръгнах, тя беше още дете.
— Трябва да свикваш! Това е само началото.
Децата се втурнаха към водата. Белият пясък лепнеше по краката им. Хвърлиха се с викове в морето. Седнали един до друг, Шърли и Антоан ги гледаха.
— Има ли приятел? — попита Антоан.
— Не знам. Много е потайна.
Антоан въздъхна.
— Като си помисля, че няма да съм там да я виждам.
Шърли се усмихна иронично.
— Тя те води за носа! Умее да омайва мъжете… По-добре се подготви за най-лошото.
Антоан се загледа в морето и в трите деца, които подскачаха във вълните. Гари хвана Зое и я хвърли в прииждащата вълна. „Внимавай!“ — едва не извика Антоан, но се сети, че не беше дълбоко и Зое стигаше дъното. Погледът му се върна отново на Ортанс, която се бе отдалечила от групата и се носеше по повърхността по корем, с ръце по тялото и събрани крака като дълга опашка на сирена, притворила очи.
Потръпна. Стана и предложи на Шърли:
— Да отидем при тях, а? Водата е прекрасна, ще видиш. Влизайки в морето, Антоан внезапно се сети, че откакто пристигнаха момичетата, не беше слагал в уста капка алкохол.
Анриет Гробз беше поела по пътеката на войната.
Застанала пред огледалото, тя нахлупи филцовата си шапка и здраво я прободе с дългата игла, за да стои права и да не литне от първия полъх на вятъра. Дръпна по една черта ярко червено червило на устните си, мацна си на бузите тъмночервен руж, щракна клипсовете на съсухрените си сбръчкани уши и се изпъчи, готова да започне разследването.
Днес беше първи май, на първи май никой не работи.
Никой освен Марсел Гробз.
На закуска й съобщи, че отива на работа и ще се върне късно, да не го чака за вечеря.
„На работа ли?“ — повтори тихо Анриет Гробз. Кокът й беше толкова силно опънат, че кожата на лицето й не се нуждаеше от лифтинг. Като си разпуснеше косата, се състаряваше с десет години — без фибите отпуснатата й кожа съвсем провисваше. На работа на първи май? Хайде де, тук имаше нещо гнило. Снощното й подозрение се потвърждаваше.
Втората бомба, пусната от добряка Марсел, беше, когато разчупваше черупката на свареното яйце и потапяше намазаното с масло залче хляб в жълтъка. Тя погледна тлъстия мъж, който се бе омазал с жълтък по брадата, и се потресе.
Първата бомба избухна вчера. Двамата вечеряха, седнали в двата края на дългата маса в трапезарията, и Гладис, прислужницата им от остров Мавриций, прислужваше, а Марсел, както обикновено на вечеря, попита: „Добре ли ти мина денят?“ Снощи обаче добави две думи, които изтрещяха като картечни залпове. Марсел не се задоволи с: „Добре ли ти мина денят“, а добави „скъпа моя“ в края на изречението! „Добре ли ти мина денят, скъпа моя?“
И заби поглед в задушеното телешко с картофи, без да осъзнава каква буря беше предизвикал.
От двайсет и повече години насам Марсел бе престанал да нарича Анриет „скъпа моя“. Първо, защото му беше забранила да я нарича така пред хората, и после, защото намираше подобно обръщение за смешно. „Смешно“ бе епитетът, който тя прикачаше към този знак за съпружеска обич. След като всеки път, когато се разнежеше, Марсел получаваше единствено укори, той свикна да се обръща към нея неутрално, само с „Анриет“.