Снощи обаче я нарече „скъпа моя“.
Сякаш я шибна с камшик през лицето. Това „скъпа моя“ очевидно не бе предназначено за нея.
Цяла нощ се въртя в бившето съпружеско легло, стана в три сутринта да пийне чашка червено вино, дано я приспи, бутна вратата на стаята на Шефа и видя празното легло.
Още един знак!
Случваше се да не си спи вкъщи, но само когато отиваше в командировка, не и в сегашния случай — снощи вечеряха заедно и както обикновено той си отиде в стаята си. Влезе в стаята на Шефа, запали лампата — нямаше никакво съмнение, птичката беше изхвръкнала, завивката беше непокътната! Изненадана огледа малката стаичка, в която по принцип не влизаше, тясното легло, паянтовото нощно шкафче, евтиното килимче, лампата с продупчения абажур, чорапите на пода. Инспектира и банята: бръснач, одеколон, гребен, четка, шампоан, паста за зъби и… цяла серия мъжка козметика. Дневен крем, почистващ крем за лице, омекотяващ крем, хидратантен крем, крем за очи, стягащ крем за кожата, крем за паласките. Разкрасяващата палитра кремове на Шефа, разположена под носа й, буквално й се подиграваше.
Тя извика от потрес. Шефа има любовница! Шефа нежно гука! Шефа пръска пари! Шефа бяга от къщи!
Върна се в кухнята да допие бутилката отлежало бордо, която бе наченала с вечерята.
Не мигна цяла нощ.
А на закуска приказките за работа на първи май затвърдиха подозренията й.
Трябваше да направи малко разследване. Първо да прескочи до кабинета на Шефа, за да се увери дали наистина е на работа. Да се порови в кореспонденцията, в бележника му, да прегледа записаните срещи, да проучи чековата му книжка, извлеченията от банковата карта. За да свърши всичко това, трябваше да мине през трупа на онази въшка Жозиан, обаче нали е първи май? Няма да има жива душа и необезпокоявана ще може да прерови всичко! Само трябва да внимава да не се натъкне на смотания Рьоне и онази пачавра жена му, двамата тъпаци, щедро издържани от наивника Марсел Гробз. Какво гадно име! „Като си помисля само, че го нося“ — избъбра тя и провери дали шапката й си стой здраво на мястото.
Какво ли не трябва да понася човек, за да отгледа децата си! Жертваш се в името на майчинството. Ирис беше благодарна, приятна, любезна. За разлика от Жозефин. Голям срам! И вироглава на всичко отгоре! Преживява пубертетска криза на четирийсет години, направо е смешно! „В края на краищата престанахме да се виждаме, което може би е за предпочитане. Не можех да я понасям! Не понасям посредствения живот, който избра: смотан съпруг, апартамент в блок в предградието и жалка научна заплата. Това пък ако е успех!“ Смехотворно. Единствена Ортанс й носеше някаква утеха. Прекрасно младо създание с красива външност и съвсем различни амбиции от тези на клетата й майка!
Пооглади бръчките на шията си и със свити устни излезе от апартамента. Натисна копчето на асансьора.
Когато минаваше покрай портиерката, кимна и я дари с приветлива усмивка. Портиерката й правеше много услуги и Анриет държеше да е в добри отношения с нея.
Анриет Гробз беше като мнозина други: сопната с близките си, любезна с първия срещнат. Понеже смяташе, че няма какво повече да изкопчи от хората, с които живееше, и понеже не признаваше саможертви, любов и щедрост, тя не си даваше труда да бъде приветлива и проявяваше към близките си най-безмилостно и грубо отношение, правеше всичко възможно да ги държи в подчинение. Но тъй като беше изключително себелюбива, изпитваше нужда от ласкателства, които й действаха като балсам и които можеше да получи само от непознати. Хората, които не я познаваха отблизо, я смятаха за очарователна и й приписваха всякакви качества. Качества, за които споменаваше до втръсване, и разказваше за всички тези хора, които толкова я обичали и били готови на всичко за нея, които виждали колко е достойна, изискана, ослепителна… Подозираше близките си и най-вече дъщеря си Жозефин, че са наясно с нейното бездушие, и полагаше похвални усилия, за да си спечели уважението на чуждите хора. Надяваше се да разшири кръга, в центъра на който се поставяше. Правейки услуги на напълно непознати, получаваше в отплата самолюбие, което затвърждаваше високото й мнение за собствената й особа.
Портиерката беше част от свитата й. Анриет й пробутваше старите си парцали с обяснението, че са от най-известните модни къщи, даваше по някоя и друга банкнота на сина й, задето й качваше горе покупките, когато беше натоварена, и позволяваше на портиера безплатно да държи колата си на празния паркинг. Подобни жестове на мнима щедрост й осигуряваха благодарност, която я издигаше в собствените й очи и й позволяваше да продължава да тероризира близките си. Тази мрежа от „приятели“ й действаше успокояващо. Пред тях отваряше сърцето си, разказваше им надълго и нашироко за тревогите, които й причиняваше малката й дъщеря. А Жозефин се чудеше защо портиерката я гледа така намусено, когато ходеше на гости у майка си.