В двора чу дивашката музика, която се лееше от прозорците на жилището на Жинет и Рьоне, и някакъв мъж, вероятно натряскан, се показа и кресна по неин адрес:
— Ей, дърто! Ела да танцуваш туист с нас! Момчета, бързо елате да видите дъртачката с капела на главата как си плю на петите!
— Затваряй си устата, Режис! — изрева друг мъжага, очевидно Рьоне. — Това е баба Гробз.
Тя сви рамене и ускори крачка, стиснала под мишница изобличаващия плик с документи. „Подигравайте се колкото си щете, пипнах ви до един и няма да се отървете лесно.“ Изруга и се помоли веднага да хване такси и да скрие трофея на сигурно място в сейфа в своята стая.
— Затова ли не те виждаме никъде? Затворила си се и пишеш, така ли?
Ирис я погледна със загадъчна физиономия и кимна. Пренесе се мислено в кухнята на Жозефин и описа творческите си мъки на Беранжер, слисана от метаморфозата на своята приятелка.
— Изтощително е, да знаеш. Ако можеше да ме видиш само! Почти не излизам от стаята. Кармен ми носи храна. Принуждава ме да хапна, защото изобщо забравям да ям!
— Вярно е, отслабнала си…
— Всички тези действащи лица в главата ми! Напълно са ме обсебили. По-истински са от теб, Александър или Филип! Ето, седя насреща ти, но не съм тук! Всъщност съм с Флорин, това е името на моята героиня.
Беранжер слушаше със зяпнала уста.
— Не мога да спя. Нощем ставам, записвам си разни неща. Само за това мисля. Трябва да намирам за всеки собствен начин на изразяване, да развивам образа, защото така се развива и повествованието, така изглежда естествено, а не като лепнато. Разказът трябва да се лее, да не се чувства никакво усилие, та читателят да потъне в него и да се наслаждава. Да има недоизказани неща, елипси…
Беранжер не беше много сигурна, че разбира това с „елипсите“, но не се осмели да попита Ирис.
— А как пишеш за средновековието?
— За дванайсети век, мила! Истински обрат в историята на Франция. Накупила съм много книги и чета, чета. Жорж Дюби, Жорж Дюмезил, Филип Ариес, Доминик Бартелеми, Жак льо Гоф… чета и Кретиен дьо Троа, романите на Жан Рьонар и големия поет на дванайсети век Бернар дьо Вантадур. — На лицето й се изписа угриженост, тя сведе глава, сякаш това огромно знание натежаваше на крехките й рамене. — Един пример: знаеш ли как са наричали сластолюбието в онези времена?
— Нямам представа!
— Близачество. А как са абортирали? С отвара от мораво рогче.
„Още една дума, която не знам“ — помисли Беранжер, смаяна от познанията на приятелката си. Кой би повярвал, че високомерната, повърхностната Ирис Дюпен ще се захване с такава трудна задача — да пише роман. На всичко отгоре роман, в който действието се развива през XII век!
„Колко е лесно, колко е просто — радваше се Ирис. — Ако всички читатели са такива загубеняци, ще се нося на гребена на вълната в безоблачно щастие. Остава само да си изработя подходящия за целта образ: прическа, поведение, две-три клишета, които да пасват за всичко, изнасилване на единайсетгодишна възраст, малко дрога и бинго! — грабвам голямата награда.“ Обедите с Беранжер се оказаха отлична репетиция за предстоящите й изяви, затова тя редовно я канеше. Така се упражняваше да отговаря на въпросите, както се надяваше да го прави по-късно и с журналистите.
— А за „Декрета“? Чувала ли си за „Декрета“?
— Не си изкарах матурата — отвърна паникьосана Беранжер. — Дори не бях допусната до устен!
— Страхотен въпросник, съставен от Църквата и предназначен да регламентира сексуалното поведение на жените. С ужасяващи въпроси: „Притежаваш ли инструмент с подходящ за теб размер, прикрепвала ли си го на мястото на женския си орган или на някоя приятелка, прелюбодействала ли си с други скверни жени с помощта на този или на друг подобен инструмент?“
— Нима е имало вибратори по онова време? — Беранжер не вярваше на ушите си.
— „Прелюбодействала ли си с малкия си син? Слагала ли си го на женския си полов орган и имитирала ли си любовните движения?“
— Ау… — възкликна шашнатата Беранжер.
— „Предлагала ли си се на животно? Предизвикала ли си го към съвкупление посредством хитрост? Вкусвала ли си семето на мъжа си, за да пламне от любов по теб? Карала ли си го да пие менструална кръв, или да яде хляб, замесен на задника ти?“
— Никога — рече Беранжер, напълно ошашавена.