— „Продавала ли си тялото си на любовници, за да изпитат наслада, или тялото на дъщеря ти, или на внучката ти?“
— Човек би казал, че става въпрос за днешно време!
— Точно това ми помага. Обстановката, дрехите, храната, ритъмът на живота, всичко се променя, но чувствата и поведението в личния живот са същите за жалост…
Още един аргумент, изложен от Жозефин. Ирис беше напълно доволна от себе си. Бе научила наизуст цели пасажи от „Декрета“, които току-що издекламира, без да се запъне. „Тази гъска е идеалното оръжие, ще разкаже за обяда ни на всички познати и на целия парижки хайлайф и никой няма да заподозре, че не съм автор на книгата. После, след като романът излезе, тя ще се бие в гърдите: бях с нея, бях с нея, видях какви усилия хвърляше! Дали да спра дотук, или да нанеса още един съкрушителен удар?“
Реши да нанесе съкрушителния последен удар, наклони се към Беранжер, която беше направила няколко аборта, и прошепна заплашително:
— „Убивала ли си плода в утробата си? Изхвърляла ли си зародиша от матката със зли магии, или с билки?“
Беранжер закри лицето си с ръка.
— Престани, Ирис! Плашиш ме.
Ирис се разсмя.
— Нежеланите новородени ги удушавали или ги пускали във вряла вода. Ако били много ревливи, ги оставяли на бойниците и молели Господ или дявола да им ги смени с други, по-кротки.
Беранжер ахна ужасена и се примоли за пощада.
— Престани или никога повече няма да обядвам с теб.
— А! Прокълната душо, потъпквам секса и суетата на този свят и принасям тялото си в жертва!
— Амин — отвърна Беранжер, която едва издържаше. — А Филип, той как реагира?
— Доста е учуден, да ти кажа право… и напълно се съобразява с моето отшелничество. Страхотно е мил, посветил се е изцяло на Александър.
Последното беше самата истина. Филип с учудване научи за новоизмисленото занимание на жена си. Не говореше на тази тема, но наистина беше поел изцяло грижата за Александър. Прибираше се от работа всяка вечер в седем часа, прекарваше дълго време в стаята му и го изпитваше, обясняваше му задачите по математика, водеше го на футболни мачове и на ръгби. Александър сияеше. Подражаваше във всичко на баща си, важно пъхаше ръце в джобовете на панталона си, служеше си с думи, казани от Филип, и повтаряше „това е ужасно“ със същия сериозен тон като баща си. Ирис се беше обадила в агенцията, за да прекратят следенето. „Добре — бе отвърнал директорът на агенцията, — още повече че май сме разкрити.“ „О! Бях се паникьосала без причина, ставало е въпрос за нещо лично!“ — заяви Ирис, за да приключат възможно най-бързо.
„Едва ли е толкова просто“ — каза си директорът. Филип Дюпен го беше посетил и му бе заявил, че ако не разпореди на хората си да престанат да го следят, ще му бъде отнето разрешителното за работа. Имал си начини. Не се шегуваше. Беше се настанил с категорично движение в кожения фотьойл срещу бюрото. Разположи се удобно, кръстоса крака, подпря ръце, подръпна маншетите на ризата си. Поседя мълчаливо. След което заговори тихо с полупритворени клепачи, но погледът му безмилостно потвърждаваше, че не говори на вятъра. „Това е, надявам се, че бях пределно ясен…“ После се изправи, огледа стаята, сякаш искаше да запечата в паметта си обстановката. Директорът понечи да го придружи до вратата, но Филип Дюпен го отпрати, както се отпраща прислуга, и излезе, без да каже нито дума повече. Директорът предпочете да приключи случая още преди телефонното обаждане на красивата госпожа Дюпен.
След като обядва, Ирис се качи на колата си и отпраши към Курбвоа да види Жозефин. На всяка цена трябваше да й разкаже как бе измамила Беранжер. Не намери никого. Ядоса се на сестра си, че няма мобилен телефон и не може да се свърже с нея. Прибра се вкъщи да доизпипа ролята си на успешна романистка. Не биваше да оставя нищо на случайността, и най-малката подробност трябваше да се предвиди. Ще се упражнява да отговаря на всякакви въпроси, ще подготви зашеметяващи реплики. И ще чете, ще чете. Беше помолила Жо да й направи списък на най-необходимите трудове по темата, та ги проучваше и си водеше бележки. Кармен получи разрешение да й поднесе чая. Безмълвно.
Случваше се да се сети за Габор. Може би ще прочете книгата, кой знае? Може би ще поиска да я екранизира! Ще работят заедно по сценария… Както преди! Както преди… Тя въздъхна, потъна в удобното канапе срещу любимата си картина, която й напомняше за Габор. Така и не успя да го забрави.
Жозефин се беше приютила в библиотеката. През широко отворените прозорци към градината, оформена в типично френски стил, влизаше кротка светлина, светлина като в манастир, и настройваше към душевно спокойствие. Чуваха се птичи песни, равномерното свистене на въртящото се напоително устройство — пасторална атмосфера извън времето.