„Все едно съм в замъка на Флорин…“
Беше разстлала бележките си на масата и следваше съставения план. Флорин е вдовица за първи път. Посъветвала е Гийом Дългата сабя отново да се вдигне на кръстоносен поход. „Не говори добре за вас, драги мой, да си стоите в замъка, когато Божието име ви призовава да проявите храбростта си в далечни земи с нечестиви люде. Вашите хора се подиграват на любовния ви плам и дочувам да нашепват мерзости за вашата смелост, които ме оскърбяват и тревожат. Грабнете пак оръжието!“ Гийом е послушал младата си съпруга и след шест месеца любовно щастие е облякъл военните доспехи, яхнал е коня си и е тръгнал да се сражава на Изток. Там намира смъртта си, след като открива съкровище и го изпраща в родината, на Флорин. Става жертва на някакъв мавър, завидял му за смелостта и красотата. Флорин рони сълзи над купчината злато, не сваля траурния воал и не спира да се моли. Но положението й на млада безутешна вдовица разпалва страстите.
Отново искат да я омъжат насила. Досаждат й всякакви кандидати. Заплашват я да й отнемат богатството. Свекърва й страда и нарежда. Флорин трябва да предприеме нещо! Има своите задължения на жена и графиня. Умолява я и не я оставя на мира. А Флорин иска само едно: да живее спокойно в замъка и да се отдаде на пост и молитва — и на Бога. Не е имала време да зачене наследник, който да я закриля и да брани името на баща си…
В ония времена животът на младите вдовици е трудна битка за оцеляване. Флорин е принудена да приеме повторно венчило, ако не иска да й отнемат съкровището на Гийом и името на семейството й да бъде стъпкано в калта. Тя няма избор. На всичко отгоре Изабо, вярната прислужница, й съобщава за заговор, който се готви срещу нея. Владетелят на съседния замък, Етиен Черния, бил платил на наемници да я отвлекат, да я озлочестят, та да заграби земите й, без да вади сабя! Едно време отвличането било широко разпространена практика — така се сдобивали с владения. Накрая Флорин скланя да се омъжи. Избира най-кроткия жених, най-скромния, който няма да попречи на благочестивите й планове: Тибо дьо Бутаван с прякор Трубадура. Той произхожда от почтено семейство, честен и справедлив е, запълва дните си със съчиняване на поезия за „изисканата любов“, свири на мандолина и бленува за Флорин. Но този брак трябва да бъде приет от останалите благородници! Флорин ще ги постави пред свършен факт, като се омъжи тайно една нощ в параклиса на замъка. Срещу тлъста сума свещеникът извършва бракосъчетанието. На следващия ден дава банкет, на който представя новия си съпруг на измамените кандидати за ръката й. Виното се лее като река, гасконско вино, тъй като английското е толкова калпаво, че „трябва да се пие със затворени очи и стиснати зъби“, кандидатите се натръшкват под масата. Тибо издига родовото знаме над стената на замъка, за да покаже на всички, че тук той е господар.
В работата над романа Жозефин си служеше с прототипи. Използваше и характерни черти, и мимолетни впечатления. Нямаше нужда описанието да е съвсем точно. Беше използвала например образа на баща си, за да създаде бащата на Флорин. И най-сетне го опозна истински. Спомняше си как се беше възхищавала от него като дете и му прощаваше игрите на думи, защото бе разбрала, че той прибягва до тях за отпускане и отмора. Прибираше се вкъщи угрижен и уморен, затова се изкушаваше от лесните си каламбури. В съзнанието й изплуваха откъслечни спомени. Сега вече разбираше мълчанията, непонятните за нейната възраст думи. Казваше си, че почита труда, законите и авторитетите именно защото баща й олицетворяваше тези морални ценности. „Не съм бунтарка, не съм борбена, наследила съм неговото смирение. Уважавам този тип житейско поведение. Харесва ми да се възхищавам. Харесвам хората, които стоят по-високо от мен, вероятно защото съм дъщеря на баща си. Вече разбирам, че мълчанието му е било неговият начин на борба, на търсене. Като срещам хора, които не очакват нищо, не търсят нищо, си давам сметка чрез контраста за душевното богатство на баща ми. Той е от хората, които винаги се стремят към нематериалното. Затова изпитвам нужда от рицари, от крале просяци, от атмосферата на онези далечни времена, в които учението на свети Бенедикт е проповядвало смирението.“
Понякога изникваха спомени, които не можеше да си разтълкува. Те като плаващи по водата дървета създаваха картина, която тя не успяваше да разгадае. Мълчаливият и ужасен гняв на баща й през онзи бурен летен ден в Ландите… Единственият път, когато беше повишил глас на майка й, когато я бе нарекъл „престъпница“. Единственият път, когато майка й не беше отговорила. Спомняше си как баща й я отнесе на ръце. Той миришеше на солено — дали от морето, или от сълзите? Този спомен се появяваше и изчезваше, наслагваше всеки път нови пластове емоции, пълнеше очите й със сълзи, чиято причина не знаеше. Досещаше се, че тук се крие някаква загадка, но картината оставаше мъглява. „Някой ден ще разгадая тайната на плаващите по водата дървета“ — мислеше си Жозефин.