Гризеше химикалката и се чудеше кого да използва за образа на Тибо, нежния трубадур, когато погледът й падна на мъжа с дъфела, седнал на другия край на дългата маса. Беше само на метри от нея! Носеше черно поло с обърната яка, което не подхождаше на пролетния майски следобед. Преметнал бе на облегалката на стола синия си дъфел. „Той ще бъде моят трубадур! Но — сепна се тя — ще се наложи да умре, тъй като е едва вторият съпруг!“ Поколеба се. Продължи да го наблюдава. Той пишеше с лявата ръка, подпрян на лакът, с приведена глава, и не усещаше насочения към него поглед. „Ръцете му са дълги, бели, страните — синкави от наболата гъста брада, дълги мигли, кафяви очи, изпъстрени със зелени точици, той е блед и ужасно слаб. Колко е красив! Вдъхва любовта! Колко далеч изглежда от суетата на земния живот!“
Той ще бъде Тибо и няма да го убива — ще изчезне и ще се появи отново към края! Нека има допълнителна перипетия. Ще го смятат за умрял, Флорин ще си изплаче очите, ще се омъжи отново, но сърцето й ще принадлежи до края на дните й на Тибо Трубадура.
„Не… Той ще умре. Иначе се губи логиката на повествованието. Да не се отклонявам от плана си.“ Тибо е благородник, но и трубадур. Съчинява любовни романси, но и памфлети срещу властта на френския крал или на Хенри II. Пее за радостта от сраженията, за ударите на сабята, но и за военното плячкосване, за интригите на приближените, за алчността на завоевателите. Заклеймява политиката на двамата владетели, непосилните данъци, опустошените градове и села. Печели влияние, прекалено силно влияние. Парите, пише той, трябва да отиват за добруването на поданиците, а не за славата на принцовете. Разгласява на висок глас ропота на крепостните, на селяните, на васалите. Очарова и гневи. Разпалва полемики. Позлатяват го, за да го слушат как пее баладите на протеста. Хенри II обявява награда за главата му. Тибо умира отровен, познал славата.
С дълбока въздишка Жозефин се примири със смъртта на Тибо Трубадура.
Тя работи целия следобед, стимулирана от присъствието на мъжа с дъфела, отбелязваше жеста, с който той поглаждаше наболата си брада, начина, по който притваряше очи в размисъл, виждаше фината китка, отпусната върху белия лист, набъбналата вена на челото, хлътналите страни… и пренасяше видяното в образа на Тибо. Трогната от добротата му, Флорин открива любовта, загърбва своя Бог, а после се отдава на безкрайни молитви, търсейки опрощение… Тя открива и насладата в брачното ложе. Жозефин се изчерви, като започна описанието на първата брачна нощ, когато Тибо по риза ляга до Флорин на голямото легло, закрито от балдахина. Остави я за по-нататък — когато нямаше да е срещу него в читалнята!
Времето минаваше. Тя забеляза мимоходом как мъжът събра нещата си, за да си тръгне. За секунда Жозефин се поколеба между Тибо и човека с дъфела… и го последва към изхода, бутна подир него въртящата се външна врата. Настигна го на автобусната спирка, където стоеше, унесен в мислите си.
Тя застана до него и изпусна една книга. Той се наведе да я вдигне и докато й я подаваше, я позна и се усмихна:
— Явно ви е навик всичко да изпускате!
— Много съм разсеяна!
Той тихо се разсмя:
— Само че аз няма винаги да съм насреща.
Но в тона му нямаше нищо шеговито. Каза го просто като констатация и тя се засрами от постъпката си. Не знаеше какво да отговори. Ядоса се и затърси някакъв духовит отговор, но не успя да намери, продължи да мълчи и се изчерви.
— Вече е пролет, а вие не сваляте дъфелкота си — осмели се все пак да отбележи, за да прекъсне паузата.
— Още ми е студено…
Тя отново замълча и се прокле наум. Рейсът спря досами тях. Той я пусна да се качи и я последва, сякаш бяха в еднаква посока. „Боже мой! Аз изобщо не съм натам“ — каза си Жо, когато автобусът пое към площад „Бул“. Седна и му направи място до себе си. Забеляза как той се поколеба за миг, но благодари и се настани до нея.