— Преподавателка ли сте? — попита учтиво.
Имаше дълъг нос с красиво изрязани ноздри. Тибо Големия нос? Щеше да е по-оригинално от Тибо Трубадура.
— Работя в Националния център за научни изследвания, специалист съм по дванайсети век.
Той кимна.
— Хубава епоха, дванайсети век. Донякъде пренебрегната…
— А вие? — попита тя.
— Аз пиша история на сълзите… За един чуждестранен издател. Университетски издател. Както виждате, не е много весело.
— А! Но това трябва да е много интересно!
Мислено се наруга — какво идиотско изказване. Идиотско и тъпо. Не предразполагаше към никакъв отговор, към никакво продължение.
— Някога това е било тяхното кино — отвърна той. — Начин да изразиш емоциите пред другите и пред себе си. И мъжете, и жените са били много плачливи…
Той потъна в дъфела и в мислите си. Този човек наистина е зиморничав, помисли си Жозефин и веднага реши да използва тази подробност за Тибо, да му припише предразположение към бронхити.
Погледна навън — отдалечаваше се все повече! Време беше да се прибира. Момичетата щяха да си дойдат от училище и да се чудят къде е. Като си помисля, че преди бях неизменно вкъщи, когато си идваха, внимателна, грижовна. „Обичам да звъня и ти да ми отваряш“ — заявяваше Зое, увиснала на врата й.
— Често ли идвате в библиотеката? — попита тя, събрала смелост.
— Всеки път, когато искам да поработя на спокойствие… Толкова се съсредоточавам, че и най-лекият шум ме дразни.
Женен с деца, каза си Жозефин. Трябваше да научи повече. Чудеше се как да го попита, без да изглежда прекалено любопитна, когато той стана и каза:
— Слизам тук… Сигурно ще се видим пак. — И я погледна смутено.
Тя кимна, отвърна „да, довиждане“ и го проследи с очи, докато слизаше. Той не се обърна, вървеше като човек, който гледа навътре в себе си, а не в пътя, по който върви.
Не й оставаше нищо друго, освен да вземе автобуса в обратната посока. Забрави да го попита за името му. Той не беше от приказливите. За човек, който се снима в реклами, беше по-скоро необщителен.
Пред входа се беше събрала тълпа. Сърцето на Жозефин заблъска нещо се е случило с момичетата. Тя се затича, разбута зяпачите, които бяха наобиколили госпожа Бартийе и Макс, седнали на стълбите.
— Какво е станало? — обърна се Жозефин към съседката от третия етаж, която ги гледаше, скръстила ръце.
— Идва съдия-изпълнител. Запечатаха жилището им. Ще трябва да напуснат. Дължат много наеми!
— Но къде ще отидат?
Тя сви рамене. Не беше нейна работа. Само обясняваше, нищо повече. Жозефин се приближи до госпожа Бартийе, която тихо плачеше, навела глава. Срещна погледа на Макс, мрачен и безмълвен.
— Имате ли къде да отидете тази нощ?
Госпожа Бартийе отговори, че не.
— Няма да спите на улицата все пак.
— Защо не? — отвърна госпожа Бартийе.
— Нямат право да ви изхвърлят! На всичко отгоре не сте сама, имате дете!
— Никак не се трогнаха.
— Елате у нас. За тази нощ поне…
Госпожа Бартийе вдигна глава и прошепна:
— Наистина ли?
Жозефин кимна и хвана момчето за ръката.
— Ставай, Макс… Вземете си нещата и елате с мен.
Съседката от третия етаж мрачно тръсна глава и изкоментира:
— Не знае какво прави, горката! Не знае какви ядове си навлича.
— Мамо, аз кога ще чукам?
Шърли каза няколко думи на английски и затвори телефона. Налагаше се да излезе. Въпросът на Гари я свари неподготвена.
— Ами, Гари… Ти си на шестнайсет! Не е спешно, има време!
— За мен е спешно.
Тя изгледа сина си. Прав е, вече е станал мъж. Метър и осемдесет и пет, дълги ръце и крака. Глас на мъж, набола брада, рошава черна дълга коса. Бръсне се, прекарва цели часове в банята, отказва да излезе, ако има дори една-единствена пъпка, харчи за какви ли не кремове и лосиони. Гласът му мутира. Сигурно е притеснително да чувстваш как в детското ти тяло расте мъж. „Спомням си времето, когато гърдите ми започнаха да набъбват, как ги превързвах, и първата менструация, вярвах, че ако силно стискам бедра.“
— Влюбен ли си? Някое момиче ли имаш предвид?
— Толкова ми се иска, мамо… Стяга ме тук! — вдигна ръка към гърлото си и изплези език. — Само това ми е в ума.
Да си подреди куфарите, да вземе първия самолет за Лондон. Да помоли Жозефин да наглежда Гари. Моментът съвсем не беше подходящ за разговор на тема секс при подрастващите.