— Какво щях да правя, ако те нямаше, миличък Марсел?
— Щеше да си намериш някой също толкова дебел, толкова грозен и толкова глупав, който щеше да те глези. Ти си любовен зов, гълъбицата ми. Щяха да се редят на опашка, за да те облизват.
— Не ми приказвай такива работи. Защото започва да ми… Ще ми бъде ужасно тъжно, ако ме напуснеш.
— Няма… няма. Ела да го видиш малкия… Липсваш му…
— Съвсем сигурен ли си, че си ми оставил нещо, в случай че…
— Че пукна ли? Това ли било, гургулице моя? Разбира се, и дори ти казвам, че ще бъдеш сред първите в списъка. За тоя ден искам да се направиш красива и да се издокараш. Да си сложиш белите перли и диамантите. Да ме представиш достойно пред нотариуса. Да се пръснат откъм гърба от яд. Не да кажат: „Оставя всичките си парички на тази повлекана!“ А да се поклонят! Ах, как ми се ще да гледам, да видя физиономията на Клечката за зъби! Да видя как ще се сприятелите двечките…
Развеселена, мъркаща, Жозиан приведе глава над осеяния с бели косъмчета член на любовника си и го пое с апетита на непоправима лакомница, за което нямаше никаква заслуга — още от малка беше научила по какъв начин да усмирява мъжете и да ги прави щастливи.
Ирис Дюпен се прибра вкъщи, хвърли ключовете от колата и от апартамента в предназначена за целта купичка на украсената с покривчица еднокрака масичка в антрето. След това си съблече сакото, изрита обувките, захвърли чантата и ръкавиците върху големия персийски килим, купен на търг в Друо в компанията на Беранжер през един мъглив и студен зимен следобед, помоли Кармен, вярната камериерка, да й донесе уиски с две-три бучки лед и малко минерална вода и се оттегли в малката стая, която й служеше за кабинет. Никой нямаше право да прекрачва прага й с изключение на Кармен един път седмично, за да разтреби и почисти.
— Скоч? — ококори се Кармен. — Ще пиете скоч посред бял ден? Да не сте болна? Или небето се е сгромолясало отгоре ви?
— Все едно че се е сгромолясало, Кармен, и да те предупредя, никакви въпроси! Трябва да остана сама, да помисля и да взема важно решение…
Кармен сви рамене и промърмори: „Ето, започна да пие сама. А е жена с такова добро възпитание.“
В малкия кабинет Ирис се сви на дивана.
Огледа бърлогата си, сякаш тук търсеше решението, почуди се дали да обяви война, или небрежно да прости. „Защото — каза си тя, протягайки крака на червеното кадифено канапе, покрито с кашмирен шал — нещата са много прости: или се изрепчвам на Филип, заявявам, че положението е нетърпимо, и изчезвам със сина ми, или изчаквам, търпя, хабя си нервите, моля се мръсната афера да не се разрасне. Ако си тръгна, ще дам храна на змийските езици, ще стоваря на Александър скандал и ще навредя на положението на Филип, тоест на моето… Още по-лошо, ще се превърна в обект на нездраво и недоброжелателно съжаление. Ако остана… Ако остана, ще допринеса за продължаването на неразбирателството, което бездруго съществува от доста време. Но за сметка на това ще продължа да се възползвам от удобствата, с които отдавна съм свикнала.“
Обиколи с поглед малката елегантна стая с изискана светла ламперия. Обичаше да се усамотява тук. Ниската дизайнерска трикрака масичка с кръгъл стъклен плот, полусферичната ваза от бял кристал с гравирани по нея папагали, уникалният полилей от лято стъкло, прикрепен на позлатени кордони, двете матови лампи. Всички предмети задоволяваха чувството й за красота, най обичаше да се затвори тук и да ги съзерцава, разхождайки се бавно из стаята. „Опознах тази красота благодарение на Филип, не искам да се лиша от нея.“ Погледът й падна върху снимка на двамата в деня на сватбата им, тя цялата в бяло, той със сив фрак. Усмихваха се пред обектива. Той беше сложил ръка на рамото й, жест на любов и закрила, тя излъчваше увереност, сякаш беше доплувала до отредения специално за нея уютен пристан. В горния ляв ъгъл на снимката се виждаше шапката на свекърва й — обемист розов абажур с копринени морави и пембени джувки.
— Сега пък започнахте да се смеете сама? — попита Кармен, която се бе появила с поднос в ръка и на него — чаша уиски, четвъртлитрова бутилка минерална вода и кофичка с лед.
— Мила моя Кармен… вярвай, по-добре е да се смея.
— Толкова ли е страшно, че може да се разплачете?
— Ако бях нормална, да…
— Само че вие не сте нормална…
Ирис въздъхна.
— Остави ме, Карменсита…
— Да слагам ли масата за довечера? Направила съм гаспачо, салата и пиле с ориз и зеленчуци. Ужасно е горещо. Няма да им се яде много… За десерт нищо не съм предвидила, може би плодове?