Ирис одобри и й махна с ръка да си върви.
Взря се в картината, подарък от Филип по случай раждането на Александър — „Влюбените“ на Жюл Бретон. Беше се влюбила в маслената картина, когато отиде на търга, организиран в помощ на „Фондацията за децата“, и Филип и я подари, откупи я на най-високата цена при наддаването. Картината представляваше двама влюбени в полето. Жената беше хванала мъжа през врата, а той, коленичил, я притегляше към себе си. Габор… Силата на Габор, черната гъста коса на Габор, блестящите зъби на Габор, слабините на Габор… За нищо на света не искаше да изпусне тази картина. Въртеше се на стола и ръката на Филип я докосна, леко я натисна, сякаш той й казваше: спокойно, скъпа, ще имаш картината.
Двамата често ходеха по търгове. Купуваха картини, бижута, книги, ръкописи и мебели. Споделяха възбудата да търсиш, да откриваш и да налагаш своя ритъм на наддаване. „Натюрморт с цветя“ на Брам ван Велде — бяха го купили преди десет години на търг в Друо. „Букет цветя“ на Слевински, картината на Барсело, с която се сдобиха след една изложба на фондация „Маг“, както и двете очукани глинени вази, пак негови, за които отиде чак до ателието му на остров Майорка. И дългото писмо с почерка на Кокто, в което говори за връзката си с Натали Палей… Отделни изрази проблясваха в паметта на Ирис. „Той искаше син, но в отношенията си с мен беше толкова активен, колкото беше възможно за откровен хомосексуалист, натъпкан с опиум…“ Ако реши да напусне Филип, ще се лиши от всичките си прекрасни придобивки. Ако напусне Филип, ще й се наложи да започне от нулата.
Сама.
От тази най-обикновена дума потръпна. Ненавиждаше самотните жени. Бяха легион! Постоянно търчаха насам-натам, бореха се, изглеждаха бледи и с незадоволен вид. В наше време животът на хората е станал ужасен, помисли си тя и отпи от уискито. Във въздуха витае чувство на страх и тревога. И как не! Стиснали са ги за гушите, принуждават ги да се бъхтят от сутрин до здрач, хората затъпяват, измислят им разни абсурдни нужди, които ги объркват и развращават. Забраняват им да мечтаят, да си губят времето. Непрекъснато ги пришпорват. Изтощават ги от труд. Хората са престанали да живеят и бавно изтляват. Благодарение на Филип, на парите на Филип, тя се възползваше от уникална привилегия — не се похабяваше. Не бързаше. Четеше, ходеше на кино, на театър, не толкова често, колкото би трябвало, но не се изоставяше. От някое време пишеше — занимание, забулено в най-дълбока тайна. По страница на ден. Никой не знаеше. Затваряше се в кабинета си и драскаше думи, а когато вдъхновението не идваше, рисуваше около тях крилца, крачка на мушици, звезди. Напредваше трудно. Преписваше „Басните“ на Лафонтен, препрочиташе „Характерите“ на Лабрюйер или „Мадам Бовари“, за да се упражнява в намирането на точната дума. Беше се превърнало в игра, прекрасна в някои случаи, мъчителна в други — да открие чувството и да го облече в най-изразителната дума като в идеално скроена дреха. Бъхтеше се между четирите стени на работната си стая. И въпреки че много от изписаните страници отиваха в кошчето, тази пипкава работа до известна степен осмисляше живота й. Вече нямаше никакво желание да го запълва с банални обеди и шопинг.
Навремето също пишеше. Сценарии, по които искаше да снима филми. Сложи край на всичко това, когато се омъжи за Филип.
Ако искам, бих могла отново да пропиша… Ако, разбира се, имам тази смелост… Защото е нужна смелост, за да останеш дълги часове между четирите стени и да боравиш с думите, да им прикачваш мънички космати крачка или крилца, за да тръгнат или да полетят.
Филип… Филип, повтори тя, опъна дългия си загорял крак, завъртя чашата и потракна с бучките лед, защо да го напускам?
За да се включа и аз в онази глупашка надпревара? За да заприличам на клетата Беранжер, която се прозява, след като е правила любов? Изключено! Ще бъде само плач и скърцане със зъби. Къде са мъжете? — реве женската глутница. — Вече няма мъже. Вече не можем да се влюбваме.
Ирис знаеше наизуст изтъркания рефрен.
Или са красиви, мъжествени и неверни… и плачеш!
Или са празноглави, самовлюбени, импотентни… и плачеш!
Или са тъпаци, лепки, слабоумни… и ги караш да плачат!
При всички положения, останеш ли сама, плачеш…
Но другите продължават да търсят мъжа, продължават да го чакат. В наши дни жените преследват мъжете, жените ги зоват безутешно, разгонените жени. Не мъжете! Жените са тези, които звънят по агенциите и ровят из интернет. Това е последната дива мода. Нямам вяра в интернет, вярвам в живота, в живата плът, вярвам в желанието, което животът поражда, и ако желанието пресъхне, това е знак, че не заслужаваш повече да живееш.