Някога бе обичала живота. Преди да се омъжи за Филип Дюпен, беше лудо влюбена в живота.
И в онзи, предишния живот присъстваше желанието, тази „загадъчна мощ под повърхността на нещата“. Как обичаше тези думи на Алфред дьо Мюсе! Желанието, което кара цялата ти кожа да заблести, привлечена към нечия непозната кожа. Ставате интимни, преди да сте се опознали. И повече не можеш без погледа, без усмивката, без ръката, без устните му. Чувстваш се загубен. Объркан. Искаш да го последваш накрай света, а разумът ти говори: „Какво знаеш за него?“ Нищо, нищо, до вчера не знаеше дори името му. Каква хитроумна примка е изплела биологията за човека, който се мисли за много силен! Каква подигравка на сетивата с ума! Желанието прониква в невроните и ги обърква. Оковани сме във вериги, лишени сме от свобода. Поне що се отнася до леглото…
Равенството в секса не съществува. Не сме равни, понеже се връщаме назад към дивото. Женското животно ляга под мъжкото животно, кожа до кожа. Какво каза Жозефин онзи ден? Говореше за брачния девиз на XII век и от приказките й ме побиха тръпки. По навик се преструвах, че я слушам, и изведнъж тя сякаш ме съсече с брадва между краката.
Габор, Габор…
Гигантският му ръст, дългите му крака, дрезгавият му и груб английски. Iris, please listen to me… Iris, I love you, and it’s not for fun, it’s for real, for real, Iris…
Само как произнасяше „Ирис“, счуваше й се като Irish…
Това търкалящо се „р“ пораждаше у нея желание да се търкаля под него.
„С него и под него.“ Това гласеше брачният девиз на XII век!
С Габор и под Габор.
Габор се чудеше, когато се опъвах и упорито бранех статуса си на свободна жена, смееше се гръмогласно като истински горянин: „Искаш да премахнеш силата? Подчинението? Капитулацията? Но това е искрата, която прехвърча между нас. Нещастното ми глупаче, виж в какво се превърнаха феминистките в Америка — в самотни жени. Самотни! А самотата, Ирис, е нещастието на жената.“
Какво ли беше станало с него. Понякога, унасяйки се в сън, си представяше, че той звъни на вратата и тя се хвърля в прегръдките му. Зарязва всичко: кашмирените шалове, графики, рисунки, маслени платна, и поема с него по света.
Добре, само че… две еднакви цифри пробиха повърхността на съня й. Два яркочервени рака с разкривени щипки във вид на катинари, които препречваха с тежки окови открехнатата врата на съня й: 44. Тя беше на четирийсет и четири години.
Сънят й се пръсна на хиляди късчета. Много късно, хилеха се раците, размахали щипките си катинари. Много е късно, си каза и тя. Омъжена е и ще си остане омъжена! Точно такова беше намерението й.
Но се налагаше да си подсигури позициите. В случай че съпругът й се разпали и изчезне с младия мъж в тога! Длъжна бе да обмисли и този вариант.
В сегашния напрегнат момент най-важното беше да изчака.
Надигна чашата и въздъхна. Налагаше се да започне да се преструва още от тази вечер…
Жозефин с облекчение установи, че не се налага да вземат рейса (с две прекачвания) за вечерята у сестра й. Антоан й бе оставил колата. Изпита странно чувство, намествайки се на волана. Трябваше да набере кода, за да я изкара от гаража, и понеже досега не й се бе налагало да го ползва, пъхна ръка в чантата си за бележника, в който го бе записала.
— Две пет едно три — подсказа Ортанс, която седеше до нея.
— Благодаря, скъпа…
Снощи Антоан се бе обадил по телефона. Поговори с момичетата, първо със Зое, после с Ортанс. След като остави слушалката, Зое отиде в стаята при майка си, която четеше в леглото, и се мушна при нея с палец в устата и мечето Нестор, притиснато до брадичката. Останаха дълго, без да продумат, после Зое въздъхна: „Има толкова неща, които не разбирам, мамо, животът май е нещо още по-трудно и от училището…“ Жозефин изпита желание да й се тросне, че и тя като нея не разбира живота. Но потисна порива си. „Мамо, разкажи ми историята на Моята Кралица — помоли Зое, плътно притисната до нея. — Нали я знаеш, дето никога не изпитвала студ, нито страх, дето защитавала кралството си от вражеските орди и била майка на принцове и принцеси. Пак ми разкажи как взела за съпрузи двама крале и царувала едновременно над две царства.“ Зое обичаше най-много историята на Алиенор Аквитанска. „От самото начало ли да започна?“ — попита Жозефин. „Разкажи ми за първата сватба — отсече Зое и пак засмука палеца си, — разкажи ми за деня, в който петнайсетгодишна се омъжила за Луи VII, краля на Франция… Започни от банята и топлата вода с дъх на розмарин и мащерка, с която прислужницата напълнила дървената вана. Разкажи ми за житената каша, с която си намазала лицето, за да изглежда по-добре и да скрие дребните пъпчици… И за уханните треви, които разстлали покрай ваната, за да не се намокри подът! Хайде, разказвай, мамо, разказвай!“