Жозефин подхвана и магията на думите завладя стаята като коледна приказка: „Него ден целият град Бордо празнувал. Оттеглил се под пъстроцветните палатки на лагера, разположен на градските кейове, с развяващи се щандарти, Луи VII, наследник на короната на Франция, придружен от свитата си от благородници, лакеи и оръженосци, очаквал годеницата си Алиенор, която се приготвяла в замъка Омбриер.“ Тя продължи, описа подробно къпането, билките, помадите, благоуханията, които й поднасяли нейните камериерки и придворните дами, за да се превърне в най-ослепителната красавица на Аквитания. Както изреждаше подробностите, за да разпали въображението на Зое, в един момент Жозефин усети момичето да се отпуска върху ръката й, но продължи още малко да разказва. „През юли 1137 година високите укрепени стени на замъка се къпели в ярките слънчеви лъчи. Сватбените тържества щели да продължат дълги дни и нощи според обичая от онази епоха, и Луи, много млад и много влюбен, рамо до рамо с красивата девойка в карминена рокля с дълги бухнали ръкави на широки цепки, обточени с бял хермелин, изглеждал прекалено крехък за крал, покачен на подиума, заобиколен от огнегълтачи и свирачи, мечкари и жонгльори, пажове виночерпци, които поднасяли блюдата с поизстиналите вече мръвки, защото по онова време кухните се намирали далече от залите за гощавки. Красива и току-що изкъпана, Алиенор тананикала рефрена, на който я била научила бавачката й, отколешен рефрен още от времето на нейната сватба:
Тя повторила няколко пъти стиховете, сякаш казвала вечерната си молитва, и си дала обет да бъде идеалната кралица, справедлива, добра и грижовна кралица за всичките си поданици.“
Жозефин говореше все по-тихо, накрая вече шепнеше, а сгушената до нея Зое се отпусна и натежа на ръката й — детето беше заспало и тя вече можеше да замълчи.
Ортанс говори дълго по телефона с баща си, след което си легна, угаси лампата, без да дойде да целуне майка си за лека нощ. Жозефин уважи желанието й за усамотение.
— Знаеш ли как се стига до Ирис? — попита Ортанс и свали сенника, за да провери блясъка на зъбите си и прическата.
— Ти си се гримирала? — попита Жозефин, забелязала лъскавите устни на дъщеря си.
— Сложих си малко блясък, една приятелка ми даде… Не бих го нарекла грим. По-скоро най-обикновен жест на вежливост към околните.
Жозефин пусна покрай ушите си наглата реплика и се съсредоточи върху маршрута. В този час авеню „Генерал дьо Гол“ беше задръстено, но нямаше откъде другаде да минат освен по моста на Курбвоа. След моста движението щеше да се разреди. Поне така се надяваше.
— Предлагам на вечерята да не споменаваме за татковото заминаване — обърна се тя към дъщерите си.
— Няма да стане — отговори Ортанс, — вече казах на Анриет.
Момичетата се обръщаха към баба си по име. Анриет Гробз не желаеше да чува никакви обръщения от рода на „баба“ и „маминка“. Смяташе ги за просташки.
— Но защо, Боже мой?
— Виж какво, мамо, нека бъдем практични. Ако има някой, който да може да ни помогне, е тя.
Има предвид Шефа. Парите на Шефа, помисли Жозефин. Две години след смъртта на баща им майка им се беше омъжила повторно за много богат и много добър човек. Именно той, Шефа, беше отгледал двете сестри, беше плащал за образованието им в престижни частни училища. Благодарение на Шефа ходеха на ски, караха лодка, яздеха, играеха тенис, пътуваха в чужбина. Шефа финансира обучението на Ирис, той плащаше наема на вилата в Мьожев, на лодката на Бахамите, на апартамента в Париж. Шефа, вторият съпруг на майка им. На сватбата Шефа се беше издокарал с ябълковозелено сако от изкуствена материя и кожена вратовръзка. Госпожата, тоест майка им, за малко да припадне! Припомняйки си сценката, Жозефин едва успя да потисна смеха си, но бе призована към ред и дисциплина от властен звук на клаксон, понеже не потегли веднага след като светофара светна зелено.