— Какво става с теб? От вчера просто не си ти! Отвратителна си! Сякаш ме мразиш, какво съм ти сторила?
— Сторила си ми това, че баща ми се омете, защото си грозна и досадна, и това, че се заклевам никога да не заприличам на теб. Както и това, че за да не стана като теб, съм готова на всичко, дори да се правя на послушна и да се подмазвам на Анриет, за да ни дава пари.
— А, значи това било? Готова си да пълзиш на колене пред нея?
— Отказвам да бъда бедна, изпитвам ужас от бедните, беднотията вони! Виж се на какво приличаш. Толкова си грозна, че повече няма накъде.
Смаяна, Жозефин я гледаше със зинала уста. Не можеше да мисли, не можеше да говори. Едва си поемаше дъх.
— Нима досега не си го забелязала? Не си забелязала, че единственото нещо, което днес интересува хората, са парите! Ами да, и аз съм като всички останали, само че не ме е срам да си го призная! Затова престани да се правиш на възвишена, защото си направо жалка, клета мамо, жалка си!
Трябваше да отговори, на всяка цена да издигне защитна стена между дъщеря си и себе си.
— Забравяш само едно нещо, малката, и то е, че парите не са на баба ти, това са парите на Шефа! Тя не разполага с тях както си ще. Не бързай толкова, не са ти кърпа вързани…
Откъде го измислих това, изобщо не трябваше да го казвам. Изобщо. Длъжна съм да й обясня, да й помогна да си изгради истински морал, за да си даде сметка, че тези пари не й принадлежат. Какво ми е? Какво става с мен? Всичко върви наопаки, откакто Антоан се изнесе. Вече не съм в състояние дори да мисля правилно.
— Парите на Шефа принадлежат и на Анриет. И тъй като Шефа няма свои деца, тя ще наследи всичко. Аз не съм невменяема, ясно ми е. Край, точка, не виждам какво да говорим повече! И престани да представяш парите така, сякаш са нещо лошо, те са само лесен и бърз начин да си щастлив, а аз, представи си, съм твърдо решена да не бъда нещастна!
— Ортанс, парите не са всичко в живота!
— Колко си жалка, клета мамо. Никак, ама никак не си в час, имаш нужда да си свериш часовника. Хайде, потегляй. Само това остава сега, да закъснеем. Тя мрази да се закъснява… — обърна се към Зое, която плачеше тихичко на задната седалка, запушила уста с юмрук, и й заповяда: — А пък ти престани да цивриш! Лазиш ми по нервите. Ама откъде се пръкнахте такива, какъв е тоя мой късмет! Ясно ми е защо татко се омете. — Тя смъкна сенника, огледа се в огледалото за сетен път и възнегодува: — Ето на, и блясъкът ми се изтри! На всичко отгоре нямам свой да си сложа отново. Ако видя някъде у Ирис блясък за устни, направо ще го свия. Заклевам се, ще го свия. Тя няма да усети, купува си ги на килограм. А аз съм се родила не където трябва. Това е положението!
Жозефин изгледа дъщеря си, сякаш беше престъпница, бе избягала от затвора и се бе оказала неочаквано на съседната седалка. Ужаси се. Дощя й се да възрази, но не намираше думи. Положението беше излязло от контрол. Шеметно се спускаше по някаква пързалка, без да знае къде ще я отведе. Останала без дъх и без аргументи, тя обърна очи към алеята и се загледа в разцъфтелите дървета, в яките дънери, в клоните, отрупани с нежни зелени млади листа, с пъпки, готови да се разпукат; клоните бяха надвиснали над нея и образуваха цветен свод, а светлината на лятната вечер пронизваше всяка вейка, всеки лист, всяка пухеста пъпка. Почерпи утеха от бавно полюшващите се клони, хвърли поглед към Зое, която, запушила уши с ръце, тихо плачеше със затворени очи и сбръчкано носле, завъртя ключа и потегли, молеше се да не е объркала пътя и да излезе на Порт дьо ла Мюет. След това ще трябва само да намери място за паркиране, което е пореден проблем, каза си тя с въздишка.
Семейната вечеря вървеше гладко.
Кармен следеше поднасянето на ястията да е на висота и младото момиче, което нае да й помага, се оказа много пъргаво и оправно. Ирис, с дълга бяла риза и ленен панталон с лавандулов цвят, мълчеше и се намесваше само колкото да съживи разговора, което се налагаше да прави доста често, тъй като никой не бе настроен за приказки. И тя също като че ли витаеше някъде, като че ли се насилваше, не приличаше никак любезната и отзивчива домакиня, какъвто образ си беше създала. Бе събрала дългата си черна коса и тя падаше на лъскави гъсти вълни по раменете й.
„Каква прекрасна коса!“ — възхищаваше се наум Кармен, когато пръстите й се губеха и потъваха в гъстата грива. Понякога Ирис й позволяваше да я среши и тя обичаше да се вслушва в лекото пращене на косъма, докосван от четката. Ирис прекара целия следобед затворена в кабинета си, без изобщо да поговори по телефона. Кармен следеше лампичката, тъй като телефонът майка беше инсталиран при нея в кухнята. Нито едно копче не светна. Какво ли прави затворена, съвсем сама? Случваше й се все по-често напоследък. Преди, когато се прибираше, натоварена с пакети, се провикваше: „Карменсита, приготви ми хубава топла вана! Бързо, бързо! Довечера ще излизаме!“ Разтоварваше покупките, тичаше да целуне сина си, гръмко се осведомяваше: „Александре, как мина днес? Изкара ли високи оценки?“, а през това време Кармен пълнеше голямата вана от синя и зелена мозайка, смесваше масло от мащерка, розмарин и салвия. Опитваше с лакът водата, добавяше соли за вана от „Герлен“ и когато всичко станеше идеално, запалваше ароматизираните свещи и викаше Ирис. Случваше се Ирис да я задържи, да поиска от нея да й остърже ходилата и да й масажира пръстите на краката с уханно розово масло. Яките пръсти на Кармен вещо и предано обхващаха глезени, прасци и ходила, стискаха, пощипваха, притискаха и накрая им възвръщаха свободата. Ирис се отпускаше и разказваше как е минал денят й, говореше за приятелките си, за картината, която била зърнала в някаква галерия, за блуза, на която много харесала яката, „сещаш ли се, Кармен, не просто обърната, а права и огъната, сякаш се крепи на скрити банели…“, за шоколадово-бадемовата сладка, която си хапнала, „правех се, че не ям наистина и не надебелявам!“, за някаква фраза, дочута на улицата, или за старицата, протегнала ръка на тротоара, която толкова я стреснала, че докато й давала милостиня, ръката й се разтреперила и разпиляла дребните монети в набръчканата шепа. „Ох, Кармен, толкова се боя един ден да не свърша и аз като нея. Не притежавам нищо. Всичко принадлежи на Филип. Притежавам ли нещо на мое име?“ Кармен, докато масажираше пръстите й и изглаждаше нежните ходила на дългите й фини крака с прекрасно закръглени бедра, въздишаше: „Това никога няма да го бъде, красавице, няма да свършите като старата сбръчкана жена. Не и докато съм жива, никога! Ще ходя да чистя по къщите, ще направя невъзможното, но вие никога няма да бъдете изоставена!“ — „Кажи ми го пак, Карменсита, повтори, искам да го чуя!“ И тя се отпускаше напълно, затваряше очи и се унасяше, опряла глава върху навитата хавлиена кърпа, която Кармен грижливо подпъхваше под тила й.