Наетата за вечерята сервитьорка прекъсна размишленията на Кармен с въпроса къде да поднесе кафето, в дневната или в трапезарията.
— В хола, мила… Оставете на мен, а вие ще вдигнете масата. Сложете всичко в миялната, но без чашите за шампанско, те се мият на ръка задължително.
Едва дочакаха да приключат с десерта, и Александър отмъкна в своята стая братовчедка си Зое, а Ортанс остана с възрастните на масата. Тя винаги предпочиташе компанията на възрастните. Свиваше се, правеше се на незабележима. И сега, нищо че допреди минута бе говорила смело и предизвикателно, умело се сливаше с фона и внимателно слушаше. Наблюдаваше, мислено довършваше някое недоизказано изречение, тълкуваше някоя неволна грешка на езика, възмутено възклицание, конфузно мълчание. „Това момиченце е същинска конска муха — нервира се Кармен. — И никой не си дава сметка! Ясна ми е играта й. Ама и тя усети, че я разкрих. Не ме харесва, но се страхува от мен. Тази вечер трябва да й намеря занимание, ще я заведа в малкия хол да гледа някой филм.“
Понеже разговорът замираше, Ортанс лесно се остави да бъде отведена от Кармен.
В големия салон Жозефин си пиеше кафето, молейки се наум да не попадне под кръстосания огън на въпросите. Опита се да поведе разговор с Филип Дюпен, но той се изплъзна с оправданието, че мобилният му звънял, било важно и ако нямала нищо против… Затвори се в кабинета да си проведе разговора.
Шефа четеше някакъв икономически вестник, който взе от малката масичка. Госпожа майка им и Ирис обсъждаха смяната на завесите в спалнята. Поканиха с жест Жозефин да се присъедини, обаче тя предпочете компанията на Марсел Гробз.
— Как си, малка моя Жо, как върви животът, направо търчи като бесен, а?
Ама и той как само се изразява — с отдавна излезли от употреба изрази. Разговорът с него я връщаше в шейсетте-седемдесетте години. Сигурно е единственият ми познат, който продължава да казва „екстра файн“ или „животът търчи като бесен“!
— Може и така да се каже, Шефе.
Той й намигна и отново потъна в четивото си, но като забеляза, че тя продължава да седи до него, се принуди да завърже разговор.
— А какво става с мъжа ти, сушата продължава ли?
Тя кимна.
— Трудно стана сега. Трябва да си налягаме парцалите и да чакаме да отмине…
— Продължава да търси въпреки всичко… Преглежда всички обяви за работа в сутрешните вестници от начало до край.
— Ако не намери, да дойде при мен… Ще измисля нещо като за него.
— Много си добър, Шефе, но…
— Само че трябва малко да се пречупи. Щото мъжът ти е много наперен, Жо, да си го кажем открито. Стана вече така, че не бива много-много да вириш нос. Свиваш си перките и казваш: благодаря, началник! Дори и дебелакът Марсел се бъхти като грешен дявол — да намира нови пазари, да ражда нови идеи. И благодари на Господа, когато уреди някоя сделка. — Той се потупа по корема, докато говореше. — Така му кажи на Антоан. Достойнството е лукс. А този лукс мъжът ти не може да си го позволи! Щото, Жо, мен ме спасява единствено това, че съм дошъл от беднотията. Затова не се боя да се върна обратно там, ако се наложи. Една сенегалска поговорка казва: „Когато не знаеш къде отиваш, спри и се обърни да видиш откъде си тръгнал.“ И понеже аз съм тръгнал от калта…
Жозефин потисна желанието да признае на Марсел, че и тя не е много далече от калта.
— Обаче като се позамисля, Жо… ако се наложи да взема на работа някой от семейството, предпочитам да взема тебе. Защото смятам, че теб работата не може да те уплаши… За тебе съм убеден, но за мъжа ти, да ти кажа, не съм много сигурен, че ще иска да си цапа ръцете. Абе знам аз… — и избухна в дебелашки смях. — Не го карам да става автомонтьор.
— Не, разбира се, Шефе, разбира се, че не…
Тя го погали по ръката, гледаше го доброжелателно. Той се почувства неловко, спря да се киска, прокашля се и отново потъна в четене на вестника.
Тя поседя до него с надеждата, че разговорът ще се поднови и ще я спаси от любопитството на майка й и на сестра й, но Марсел не даваше вид, че желае да разговаря. „С Шефа винаги става така — помисли Жозефин, — след като поговори с мен десет минути, решава, че е изпълнил дълга си. Не представлявам интерес за него. За него тези семейни сбирки сигурно са истинска тегоба, каквато бяха и за Антоан. Мъжете са изключени от тях. По-точно казано, отредена им е роля на фигуранти. Чувства се, че истинската власт е в ръцете на жените. Е, не на всички жени! На мен ми е отредено да седя в ъгъла.“ Жозефин се почувства изолирана. Хвърли бърз поглед на Ирис, която говореше с майка си, играеше си с дългите си обици и клатеше краката си с лакирани в зелено нокти също както ноктите на ръцете. Каква грация! „Не е възможно — каза си тя — и аз да съм от същия пол като това ослепително, изискано и изтънчено същество. Би трябвало да има категории и в двата пола. Женски пол, категория А, Б, В, Г… Ирис щеше да спада към категория А, докато аз съм от категория Г.“ Жозефин нямаше сладострастната и непринудена женственост, която излъчваше всеки жест на сестра й. Всеки опит за подражание завършваше с провал. Веднъж си купи светло-зелени сандали от крокодилска кожа — беше видяла същите на краката на Ирис — и важно закрачи с тях из дневната в очакване Антоан да я забележи. Той се задоволи единствено да възкликне: „Каква смешна походка! Приличаш на травестит с тези неща!“ Сладките сандалки станаха „неща“, а тя — травестит…