Стана от дивана и се приближи до прозореца, искаше да е колкото може по-далече от майка си и сестра си. Загледа се към дърветата на площад „Мюет“. Клоните им леко се поклащаха във влажната привечер. Масивните жилищни сгради от дялан камък розовееха на светлините на заника, високите порти от ковано желязо свидетелстваха за охолството, над нежнозелените градини, сякаш посипани с жълта и снежнобяла пудра, се издигаха пъстроцветни изпарения. Всичко излъчваше богатство и красота, богатство рафинирано, пречистено от материалното и сублимирало с времето, за да се превърне в безплътна субстанция, в наслада, във внушение. „Шефа е богат, но недодялан и грубоват. Ирис е богата и ефирна като елф. Придобила е изисканата лежерност, която придават парите. Колкото и да се старае да се издигне до нивото на първородната си дъщеря, госпожа майка ни ще си остане парвеню. Кокът й е прекалено стегнат, червилото прекалено тежко, дамската чанта прекалено лъскава и защо непрекъснато я стиска, а не я остави на стола? Като всички бивши бедняци, и тя се опасява да не й я откраднат. Докато вечеря, си държи чантата в скута. Подлъгала е Шефа, но не би могла да прилъже никой друг! Принудена е да се задоволи с Шефа, ужасно облечения Шеф, който си бърка в носа и се чекне, за да отлепи залепналия за задника му панталон. Тя осъзнава ситуацията и му се сърди. Той й напомня постоянно, че и тя не е идеална, че е ограничена еснафка. Ирис, напротив, със своята непринуденост, с тази смесица от загадъчност и необяснима лекота се е издигнала над останалите човешки същества, превърнала се е в рядък и почти уникален екземпляр. Ирис е успяла да проникне във висш свят и да се прероди.
Това именно караше Антоан да се чувства несръчен, недодялан и да се облива в пот — невидимата граница между него и Филип, между него и Ирис. Тънка, неуловима отлика, която няма нищо общо с пола, произхода, образованието, която отграничава истинската от парвенюшката елегантност и отпраща Антоан при смотаняците.
Първия път, когато Антоан плувна в пот, сякаш току-що бе излязъл изпод душа, беше тук, на този балкон, в една майска вечер… Заедно съзерцаваха дърветата по авеню «Рафаел» — сигурно се бе почувствал толкова смотан, толкова безсилен, изправен пред съвършенството на дърветата, на сградите, на завесите в хола, че беше изпуснал контрола над вътрешния си терморегулатор и буквално стана вир-вода. Двамата се затвориха заедно в банята и се наложи да измислят някакво внезапно опръскване от чешмата, за да обяснят плачевното състояние на сакото и ризата му. Възможно е онази първа вечер да са повярвали, но с времето стана немислимо. Аз пък го обичах още повече именно заради това! Разбирах го толкова добре, защото и аз се изпотявах, само че вътрешно.“
Дълбоката тишина се нарушаваше единствено от шумоленето на страниците, които прелистваше Шефа. „Какво ли прави сега сладкото ми захарно пиленце — се питаше той развеселен. — В каква ли поза лежи? По корем, на канапето в хола, захласната в някой от глупавите комедийни филми, които обожава? Или се е пльоснала в леглото като бухнала златиста палачинка, в леглото, в което се премятахме двамата целия следобед и където… Хайде, стига фантазии. Престани веднага. Виж го как щръкна, ще забележат!“ По заповед на Клечката за зъби си бе обул лек сив габардинен панталон, който му беше тесен, и сега нямаше как да скрие несвоевременната си възбуда. Разтресе се от безмълвен смях при мисълта, че може да бъде разкрит, и се стресна, когато Кармен, надвесена над него, го попита:
— Да ви предложа сладка с кафето, господине?
Поднесе му пълна чиния сладкиши: бадемови, шоколадови, карамелени.